Джеффри Дивер - Спящата кукла

Седемнайсетгодишната Тириса Кройтън Болинг седеше на сивата дървена люлка и четеше тънка книжка, като бавно прелистваше страниците. Беше прекрасен ден. Въздухът ухаеше като на щанда за парфюми в „Мейсис“ и близките възвишения на Напа бяха спокойни както винаги, покрити с килим от детелина и трева, зелени лози, борове и разкривени кипариси.

Тириса разсъждаваше толкова романтично заради онова, което четеше — прекрасна, прочувствена, проницателна…

… и страшно досадна поезия.

Тя въздъхна, искаше й се леля й да беше наблизо да я чуе. Отпусна ръката си с книгата и пак се огледа. На това място бе прекарала половината си живот — зеления затвор, така го наричаше понякога.

Иначе обичаше мястото. Беше красиво, идеалната обстановка за четене или за свирене на китара (искаше да стане педиатър, пътуваща писателка или, ако късметът й се усмихне, да бъде като Шарън Исбин, знаменитата изпълнителка на класическа китара).

В момента беше тук, а не на училище, защото с леля й и чичо й заминаваха на екскурзия.

„О, Тери, ще се забавляваме — увери я възрастната жена. — Роджър има някаква работа в Манхатън. Реч ли, проучване ли, не знам точно. Не слушах, когато ми говореше. Нали го знаеш чичо си. Не мислиш ли обаче, че ще е чудесно да попътуваме, ей така? Едно приключение.“

Затова в понеделник я взе в десет часа от училище. Само че, странна работа, още не бяха тръгнали. Леля й обясни, че имало някакви „логични проблеми“. Нали знаела какво има предвид.

Тириса беше осма по успех от двеста петдесет и седем ученици във випуска си в гимназията на Вайехо Спрингс. Затова отговори:

— Да, знам. Имаш предвид логистични проблеми.

Не можеше да разбере обаче защо, след като още не пътуваха с проклетия самолет за Ню Йорк, не може да ходи на училище, докато „проблемите“ не се разрешат.

Леля й изтъкна:

— Освен това е учебна седмица. Затова учи.

Нямаше предвид да учи; имаше предвид да не гледа телевизия.

Имаше предвид да не излиза със Съни, Травис или Кейтлин.

Имаше предвид да не ходи на големия благотворителен рецитал в Тибурон, спонсориран от фирмата на чичо й (и за който дори си беше купила нова рокля).

Разбира се, всичко това бяха глупости. Нямаше да има никакво пътуване до Ню Йорк и нямаше никакви трудности, логистични, логични или други. Всичко беше само повод да я държи в зеления затвор.

Защо трябваше да я лъже?

Защото мъжът, който бе убил родителите, брат й и сестра й, беше избягал от затвора. Леля й явно сериозно вярваше, че може да го запази в тайна от Тириса.

Ох, моля ви се… Та нали новините са първото, което виждаш на Интернет страницата на „Яху“. Освен това всички калифорнийци говорят само за това в чатовете. (Леля й беше успяла да изключи безжичния Интернет в къщата, но Тириса просто се свърза чрез незащитената връзка на съседите.)

Момичето хвърли книгата на дъските и се залюля напред-назад. Свали ластика от рижаво кестенявата си коса и пак я върза на опашка.

Беше благодарна на леля си за всичко, което бе направила за нея през годините, и я уважаваше. След онези ужасни дни в Кармел преди осем години, когато всички я наричаха „Спящата кукла“, леля й пое всички грижи за нея. Осинови я, смени името й (Тириса Болинг, можеше и по-лошо да е), преместиха се в друг град. Премина през кабинетите на десетки психотерапевти, все умни и съчувстващи й, които замисляха „пътища към психологичното й здраве, като изучаваха процеса на страданието й и отдаваха особена важност на присъствието на родителски фигури по време на лечението“. (Все пак бе осма във випуска.)

Някои начини на лечение помагаха, други — не. Най-важният фактор обаче — времето — търпеливо плетеше своята магия и Тириса се превърна в друг човек, различен от Спящата кукла, преживяла такава трагедия в детството си. Ходеше на училище, имаше много приятели, някое и друго гадже, помагаше във ветеринарната лечебница, беше добра спринтьорка на петдесет и сто метра, добре свиреше на китара, дори парчета на Джанис Джоплин, и изпълняваше сложни акорди без дори едно фалшиво издрънкване на струните.

Сега обаче бе в затруднение. Убиецът беше на свобода. Но не това бе основният проблем. Не, проблемът беше в начина, по който се държеше леля й. Сякаш искаше да върне времето назад — с шест, седем — О, Боже! — осем години. Тириса се чувстваше, сякаш отново е станала Спящата кукла, сякаш е загубила всичко постигнато.

„Миличко, миличко, събуди се, не се страхувай. Аз съм полицай. Виждаш ли значката ми? Я събери дрехите си, върви да се изпишкаш и се облечи.“