Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Не говори така — започна Сам. — Тя…

Ребека се обърна към нея:

— А ти! Същата си, както и тогава. Когато с Линда се сдърпаме, винаги се правеше на госпожица Умиротворителка, не искаш никой да се разстройва, не искаш никой да вдига шум. Защо? Дали защото много ни обичаш? Или защото се страхуваш, че ще се самоунищожим и ще останеш по-самотна, отколкото си вече?

— Няма защо да се държиш така! — прошепна Сам.

— О, напротив, мисля, че има. Да погледнем твоята история, Мишле. Родителите ти са се държали, сякаш не съществуваш. „Прави каквото знаеш, Сами, мама и татко са твърде заети с благотворителна дейност и не могат да ти пеят приспивни песнички.“ И какво прави Даниел? Изведнъж се превръща в грижовния баща, който никога не си имала. Грижи се за тебе, казва ти какво да правиш, кога да си миеш зъбите, кога да пребоядисваш кухнята, кога да лазиш на четири крака в леглото… и ти си мислиш, че това е любов. Но знаеш ли? Ти също си заробена. А сега какво? Също като Линда ти си там, откъдето си тръгнала. Тогава не си съществувала за родителите си, не съществуваш и сега. Защото вече не си Саманта Маккой. Сега си друга.

— Стига!

Сам се разплака. От жестоките думи — от жестоката истина — я болеше. Можеше да каже много неща — за егоизма на Ребека, за остротата й, граничеща със садизъм — но се сдържа. Не можеше да бъде груба дори при самозащита.

Мишлето…

Линда обаче не се боеше да се защитава:

— Кое ти дава право да говориш така? Ти беше обикновена скитничка, представяща се за пътуваща художничка. — Гласът й трепереше, по лицето й се стичаха сълзи. — Наистина, със Сам имахме проблеми, но се подкрепяхме. А ти беше обикновена курва. Сега ни съдиш. Но не си била по-добра от нас!

Ребека се отдръпна назад, лицето й доби каменно изражение. Като че ли гневът се изпари за миг. Тя сведе очи и каза тихо:

— Права си, Линда. Абсолютно си права. Не съм по-добра. Аз също се хванах в капана. Той ми причини същото, което и на вас.

— Ти ли? — сопна се другата жена. — Ти нямаше никакво отношение към Даниел! Ти дойде само за да се чукаш!

— Точно така.

Ребека се усмихна тъжно, най-тъжната усмивка, която Саманта Маккой беше виждала.

— Какво искаш да кажеш, Ребека? — попита.

Високата жена напълни чашата си.

— Как мислите, че ме подмами? — Отпи от виното. — Не съм ви казвала, но преди да го срещна, три години не бях спала с мъж.

— Ти?

— Странно, нали? Аз, сексапилната. Артистичната фатална жена от западното крайбрежие. Истината е съвсем друга. Какво направи за мен Даниел Пел? Помогна ми да чувствам с тялото си. Научи ме, че сексът е хубаво нещо. Че не е нещо мръсно. — Остави чашата си. — Нямах такова усещане, когато баща ми се прибереше от работа.

— О! — прошепна Сам.

Линда не каза нищо.

Ребека допи виното в чашата.

— Случваше се по два-три пъти седмично. Докато бях в средното училище и гимназията… Искате ли да ви кажа какъв беше подаръкът ми за завършването?

— Ребека… много съжалявам. Не сме предполагали.

— Спомена за онзи ден в микробуса, когато се срещнахме. — Ребека се обърна към Линда: — Да, стояхме вътре три часа. Помислила си, че правим секс. Но ние само си говорехме. Той ме утешаваше, защото бях уплашена. Като толкова много пъти, когато съм била с мъж, който ме желае и когото аз желая — само че не можех да се престраша. Не можех да позволя да ме докосне. Лъскава опаковка без съдържание, това бях аз. Но Даниел… Знаеше точно какво да каже, за да ме успокои.

Погледнете ме сега — на трийсет и три съм и тази година съм излизала с четирима различни мъже. И знаете ли? Не си спомням името на втория. О, и всеки от тях беше поне с петнайсет години по-стар от мен… Не, аз не съм по-добра от вас, момичета. И всичко, което казах, важи с двойна сила за мен.

Затова, Линда, отвори си очите и виж кой е той, какво ни е причинил. Даниел Пел е най-лошият човек, който можеш да си представиш. Да, беше ужасно… Извинете ме, пияна съм и говорих повече, отколкото трябваше.

Линда мълчеше. Лицето й отразяваше вътрешна борба. След малко каза:

— Съжалявам за нещастието ти. Ще се моля за теб. Сега ме извинете, отивам да си легна.

Притиснала Библията до гърдите си, стана и отиде в стаята си.

— Май не се получи много добре — измърмори Ребека. — Съжалявам, Мишле. — Облегна се назад, затвори очи и въздъхна. — Странно е да се опитваш да избягаш от миналото. То е като куче на каишка. Колкото и да иска да избяга, пак се връща.

В централата на КБР Данс и Келъг докладваха на Овърби за събитията около дома на Рейнолдс — и научиха от Ти Джей и Каранео, че още няма нищо ново. Минаваше 23 часът.