Джеффри Дивер - Спящата кукла

Нарече го „Сина на Менсън“…

„Победи ме!“

Това беше непростим грях. Не това, че водеше обвинението — не, много хора участваха в този процес. А това, че го победи психически. Управляваше го като марионетка, а после му се присмя.

Не след дълго председателят на съдебните заседатели прочете присъдата. Лелеяният му връх, свободата, независимостта, Семейството — всичко се стопи пред очите му. Изчезна. Животът му бе провален заради този присмех.

Сега Рейнолдс — не по-малко опасен от Катрин Данс — щеше да се скрие, сега щеше да е много по-трудно да го намери.

Пел потрепери от гняв.

— Добре ли си, мили? Изглеждаш разстроен. Искаш ли да ми кажеш?

Все още с чувството, че се намира в друго измерение, той разказа на Джени за Рейнолдс в съда и за заплахата, която представляваше — нещо, което никой друг не знаеше.

И интересно, тя не намери нищо странно в това.

— Ужасно! Майка ми правеше същото, присмиваше ми се пред чужди хора. И ме биеше. Но мисля, че присмехът беше по-лош. Много по-лош.

Съчувствието й дори го трогна.

— Хей, красавице… Днес се държа мъжки.

Тя показа юмруците си, сякаш на тях имаше татуирани букви: Д-Р-Ъ-Ж Т-В-Ъ-Р-Д-О.

— Гордея се с теб. Хайде, да влизаме.

Джени обаче не помръдна. Усмивката й помръкна.

— Мислех си за нещо.

— За какво?

— Как е разбрал?

— Кой?

— Онзи човек, Рейнолдс.

Тя го погледна сериозно.

— Предполагам, че ме е видял. Познал ме е.

— Не, съмнявам се. Стори ми се, че сирените се чуха, преди да почукаш на вратата му.

— Така ли?

— Така мисля.

Катрин… Яркозелени очи, розови нокти, ластикът, с който стягаше косата си, перла на пръста й и излъскана морска раковина на врата й. Продупчени уши, но без обици. Представяше си я, сякаш седеше пред него. Балонът започна да расте.

— Ами, сигурно е била онази полицайка. Тя е проблемът.

— Разкажи ми за нея — помоли Джени.

Пел я целуна и плъзна ръка по хилавия й гръб, пъхна пръсти под закопчалката на сутиена й, прокара ги надолу до ластика на бикините й, погали дантелата.

— Не тук. Хайде да влезем. Вътре ще ти разкажа.

— Писна ми — заяви Линда Уитфийлд.

Кимна към телевизора, по който безспир въртяха новините за Пел.

Саманта се съгласи.

Линда отиде в кухнята, направи кафе и чай, после донесе чашите, мляко, захар и бисквити. Ребека взе кафето, но го остави на масата и продължи да пие вино.

— Много хубаво нещо каза на вечеря — отбеляза Сам.

Линда бе произнесла кратка молитва, явно импровизирана, но с чувство. Саманта не беше религиозна, но думите на приятелката й я трогнаха — бяха за успокоение на душите на хората, убити от Пел, и близките им, а също благодарност към Бог, че отново е събрал сестрите, и молитва за мирен изход от тази тежка ситуацията. Дори Ребека — желязната лейди сред трите — се разчувства.

Като малка Сам често си мечтаеше родителите й да я заведат на църква. Не беше важно в коя, просто много от приятелките й ходеха със семействата си и това й се струваше добър повод да бъде заедно с майка си и баща си. Цяло чудо беше, ако я заведяха до бакалията или отидеха с колата при летището да гледат самолетите и да хапват хотдог от сергията на паркинга, както съседчетата Ели и Тим Шуимър редовно правеха.

„Саманта, много искам да излезем заедно, но знаеш колко е важно това съвещание. Не става дума само за Уолнът Крийк. Това ще се отрази на целия окръг Контра Коста. Направи и ти една жертва. Светът не се върти около теб, мила…“

„Стига толкова“ — смъмри се Сам.

По време на вечерята разговаряха само за общи неща — за политика, за времето, какво мислят за Катрин Данс. Сега Ребека, която бе изпила доста вино, заразпитва Линда за живота й в затвора, интересуваше се какво я е накарало да стане религиозна. Другата жена обаче, също като Сам, вероятно усети, че във въпросите има нещо провокативно, и ги отклоняваше. Ребека беше най-независима от трите и най-пряма.

Все пак Линда разказа за ежедневието си. Грижела се за кварталния център към църквата (Сам предположи, че това е безплатна кухня за бедните) и помагала на брат си и снаха си да отглеждат приемните си деца. От разговора — а също от вехтите й дрехи — личеше, че среща финансови затруднения. Въпреки това на няколко пъти повтори, че води „богат“ живот в духовния смисъл.

— Изобщо ли не говориш с родителите си? — попита Сам.

— Не. Брат ми от време на време им се обажда. Аз обаче не.

Сам не можа да определи дали го изрече с пренебрежение или със съжаление. Спомни си, че бащата на Линда се опитал да се кандидатира за някакъв пост, но загубил, след като противникът му намекнал, че щом Лайман Уитфийлд не може да поддържа реда и законността в собственото си семейство, едва ли е подходящ за държавен служител.