Джеффри Дивер - Спящата кукла

Данс отговори, че според нея не е това. Смяташе, че убийството на Рейнолдс е било само прелюдия към истинския план на Пел, защото той се е страхувал от прокурора. Все още не знаеха каква е основната му цел. Полицайката му се стори уморена и обезкуражена.

Явно и неговият глас издаваше същото.

— Мортън, добре ли си?

— Само се чудя какво главоболие ще ме мъчи утре.

Камериерката почука. Негъл пожела лека нощ на Данс и затвори.

Изяде сандвича без апетит и започна да прехвърля каналите на телевизора, без да обръща внимание на това, което показваха.

Изтегна се на леглото и събу обувките си. Докато отпиваше вино от пластмасовата чашка, се замисли за цветната снимка на Даниел Пел в списание „Тайм“ отпреди няколко години. Убиецът бе извърнал главата си настрани, но неестествено сините му очи бяха втренчени в камерата. Сякаш те следяха, където и да отидеш, и чувството, че вижда в дълбините на душата ти, оставаше дори след като затвориш списанието.

Негъл се ядосваше, че не успя да склони лелята на Тириса Кройтън да съдейства на полицията. Пътуването му дотук се оказа напразно.

Каза си, че все пак е останал верен на журналистическата си етика и е защитил източника си на информация и момичето. Бе опитал всичко, за да убеди лелята, но въпреки неуспеха не премина моралните ограничения и не издаде на Катрин Данс адреса и новото име на момичето.

Не, даде си сметка, бе направил всичко, както трябваше.

Налегна го дрямка и той се почувства по-добре. Утре щеше да се прибере вкъщи при съпругата и децата си. Щеше да вложи всичко от себе си в книгата. Беше се свързал с Ребека Шефилд, а от нея щеше да научи много — беше си водила много записки за живота в Семейството и бе готова да ги сподели с него. Бе сигурен, че ще убеди и Линда Уитфийлд да му даде интервю. Около Даниел Пел не липсваха жертви, за които можеше да пише. Все пак може би не трябваше да озаглави книгата „Спящата кукла“.

„Семейството“ също звучеше добре. Не… прекалено мафиотско, прекалено евтино. По дяволите, все нещо щеше да измисли. Винаги имаше добри хрумвания.

Накрая, пиян и повече или по-малко доволен от себе си, Мортън Негъл заспа.

Седяха пред телевизора и гледаха новините като три сестри.

В известен смисъл те бяха сестри, размишляваше Саманта Маккой.

— Можете ли да повярвате?! — гневно попита Ребека.

Линда удивено поклати глава.

Даниел Пел беше нападнал Джеймс Рейнолдс, прокурорът, който бе водил обвинението срещу него.

Сам много се разстрои от новината. Добре си спомняше Рейнолдс. Строг, но разумен, той бе приел условията, които адвокатите й нарекоха „справедливо споразумение“. Всъщност Сам го смяташе за твърде снизходително. Нямаше доказателства, че трите имат участие в убийствата на семейство Кройтън — Сам, както всички останали, бе потресена и ужасена от новината. Въпреки това Семейството беше извършило доста дребни престъпления и ако искаше, прокурорът можеше да им потърси отговорност и за това и вероятно щеше да им издейства по-тежки присъди.

Той обаче прояви съчувствие за преживяното от тях — осъзна, че са били манипулирани от Даниел Пел. Нарече състоянието им „стокхолмски синдром“ и по-късно Сам направи справка какво означава. Това бе емоционална привързаност, която жертвите на отвличане развиват към похитителите си. Сам с благодарност прие милосърдието на Рейнолдс, но не смяташе да се успокоява с психологически оправдания. Досега нямаше ден, в който да не съжалява за кражбите и за това, че е оставила Пел да я оплете в мрежата си. Тя не беше отвлечена, бе живяла доброволно в Семейството.

По телевизията показаха рисунка на Пел с по-тъмна кожа, черна коса, очила, почти като латиноамериканец. Дегизировка.

— Странна работа — измърмори Ребека.

Почукване на вратата ги стресна. Катрин Данс извика, че е тя. Линда стана да й отвори.

Саманта я харесваше — усмихнатата полицайка, която държеше мини компютърчето си като пистолет и имаше обувки с маргаритки, нарисувани на каишките. И тя искаше такива. Сам рядко се глезеше. Понякога гледаше витрините и си мислеше: „Сладки са, ще си ги купя“. Но после съвестта започваше да я гризе и си казваше: „Не, не го заслужавам.“

Уинстън Келъг също беше засмян, но не като Данс. Усмивката му бе като полицейска значка, нещо, с което трябва да се легитимира, казвайки: „Аз не съм такъв, за какъвто ме мислите. Може да съм федерален агент, но и аз съм човек.“ Бе симпатичен. Не беше голям красавец, поне не според общоприетото виждане. Имаше двойна брадичка и бе леко закръглен. Поведението, гласът и погледът му обаче го правеха да изглежда секси.