Джеффри Дивер - Спящата кукла

Пръстите му достигнаха миниатюрната метална закопчалка на сутиена й.

И спря.

Ръката му се отдръпна, макар че възбудата му не отслабваше. Страстта на целувките намаля — като въртележка, забавяща своя ход.

На Данс обаче това й се струваше съвсем в реда на нещата. Бяха достигнали възможно най-далеч при тези обстоятелства — преследването на избягал убиец, краткото им познанство и трагичните събития от последните дни.

— Мисля… — прошепна той.

— Не, всичко е наред.

— Все пак…

Тя се усмихна и с лека целувка го накара да замълчи. Келъг се облегна назад и стисна ръката й. Тя се сгуши в него. Пулсът й постепенно се успокои. Обхвана я странно спокойствие. Едри капки забарабаниха по предното стъкло. Тя се замисли, че винаги е предпочитала да се люби в дъждовни дни.

— Искам да ти кажа нещо — отново заговори той.

Погледна го.

— Това преследване няма да трае вечно.

От неговите уста в Божиите уши…

— Ако още искаш, можем да продължим после. Как ти звучи?

— „После“, доста добре звучи.

Половин час по-късно Данс спря колата пред дома си.

Извърши обичайните неща — провери алармата и на чаша червено вино, две студени пържолки от предишната вечер и шепа ядки изслуша съобщенията на телефонния си секретар. После нахрани кучетата, изведе ги да се облекчат и прибра пистолета си — когато децата ги нямаше, държеше сейфа отключен. Пак прибираше оръжието там, защото това бе първото място, където щеше да посегне, ако се събуди внезапно. Включи алармата.

Отвори прозореца към улицата — само няколко сантиметра, за да пусне в стаята прохладния ароматен нощен въздух. Изкъпа се, сложи си чиста фланелка и шорти. Легна и се уви с дебелия пухен юрган като с предпазна обвивка, изолираща я от околния свят.

Замисли се: „По дяволите, момиче, да го правиш в кола — с цяла предна седалка, без облегалки за ръцете, сякаш направена точно за това, да легнеш с първия срещнат мъж.“

Спомни си миризмата на ментов бонбон, докосването на ръцете му, косата му.

Отново чу гласа на сина си, видя безпокойството и ревността в очите му, когато я гледаше с Келъг. Спомни си думите на Линда.

„Ужасно е да си помислиш, че ще те изхвърлят от семейството…“

Точно от това се страхуваше и Уес. Тревогата му, разбира се, беше неоснователна, но това нямаше значение. За него опасността изглеждаше съвсем реална. Този път трябваше да внимава. Нямаше да събира Уес и Келъг заедно, нямаше да споменава думата „среща“, щеше да внуши, че и тя като него има приятели и те са както жени, така и мъже. Децата са като заподозрени на разпит — не трябва да ги лъжеш, но и не е нужно да им казваш истината.

Трябваше много да се старае, много да лавира.

Време и усилия…

Или пък да забрави Келъг, да изчака още година-две, докато започне да излиза с мъже? Тринайсет-четиринайсетгодишните деца са много по-различни. Тогава Уес щеше да е по-зрял.

Това не й хареса. Още не можеше да забрави устните, докосването на Келъг. Помисли си и за предпазливостта, с която той говореше за деца, признаците на стрес в поведението му. Почуди се дали именно заради това неловко чувство, когато е сред деца, започва връзка с жена, която има две. Как щеше да се справи? Може би…

„Ама, чакай малко, да не изпреварваме събитията. Това бе само проучване. Беше ти приятно. Да не насрочваме още сватба.“

Данс остана дълго будна, заслушана в звуците на природата. Тук човек не можеше да избяга от тях — шумни морски бозайници, темпераментни птици и успокояващия ромон на вълните. Самотата често се промъкваше в живота на Катрин Данс като коварна змия и в такива моменти — будна в леглото, заслушана в нощния концерт — тя се чувстваше най-уязвима. Колко прекрасно бе да усещаш присъствието на любим човек, да чуваш тихото му дишане, да се събуждаш сутрин от шумоленето на чаршафи — звуци, иначе незначителни, но носещи утеха.

Катрин Данс предполагаше, че копнежът за тези неща е слабост, признак на зависимост. Но какво лошо имаше в това?

„Боже мой, виж колко крехки създания сме ние, хората. Трябва да зависим от някого. Защо тогава да не запълним празнотата с някого, когото харесваме, до чието тяло искаме да се притиснем нощем, който ни кара да се смеем?… Защо да не го задържим с надеждата, че ще бъдем щастливи? Ох, Бил… Бил…“

Налегнаха я стари спомени.

Но също й нови, не по-малко силни.

„После. Как ти звучи?“

Четвъртък

Отново в двора.

Нейното Графство, нейната Нарния, нейният Хогуъртс, нейната Тайна градина.