Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Ела тук — каза Коули. — Наистина. Приближи се и погледни имената върху тези снимки от местопрестъплението. Ще ти е интересно да узнаеш…

— Можете да ги фалшифицирате. Можете да си измислите ваши…

— Ти сънуваш. Сънуваш през цялото време. Не можеш да престанеш да сънуваш, Андрю. Ти ми разказа за тях. Имал ли си напоследък някакви сънища с двете момчета и момиченцето? Хм? Момиченцето водило ли те е до надгробния ти камък? Ти си „лош моряк“, Андрю. Знаеш ли какво означава това? Означава, че си лош баща. Ти не изигра ролята на навигатор за тях, Андрю. Не ги спаси. Искаш ли да поговориш за пъновете? Хм? Приближи се тук и ги погледни. Кажи ми, че те не са децата от сънищата ти.

— Глупости.

— Погледни тогава. Ела тук и погледни .

— Дрогирате ме, убивате партньора ми, казвате, че никога не е съществувал. Ще ме затворите тук под ключ, защото знам какво правите. Знам за експериментите. Знам какво давате на шизофрениците, колко щедро използвате лоботомиите, известно ми е пълното ви незачитане на Нюрнбергския кодекс. Мамка му, по следите ви съм , докторе.

— Така ли? — Коули се облегна на стената и скръсти ръце. — Моля те, просветли ме. През последните дни ти командваш парада тук. Получил си достъп до всяко ъгълче на това заведение. Къде са нацистките лекари? Къде са сатанинските операционни зали?

Той се приближи отново до масата и за миг се консултира с бележките си:

— Още ли вярваш, че ние промиваме мозъците на пациентите, Андрю? Че си служим с продължаващ десетилетия експеримент, за да създадем — как ги нарече веднъж? О, ето го — призрачни войници? Убийци? — Той се засмя. — Искам да кажа, трябва да ти призная, Андрю — дори в тези дни на бушуваща параноя, твоите фантазии обират точките.

Теди насочи към него тресящ се пръст:

— Вие сте експериментална болница с радикални подходи…

— Да, така е.

— Приемате само най-жестоките пациенти.

— Отново вярно. С едно възражение — най-жестоките и най-податливите на халюцинации.

— И вие…

— Ние какво?

— Експериментирате.

— Да! — Коули плесна с ръце и бързо се поклони. — Признавам се за виновен по обвинението.

— Оперативно.

Коули вдигна пръст:

— А, не. Съжалявам. Не експериментираме с операции. Това се използва като последно отчаяно средство, а последното средство винаги се прилага въпреки изключително гръмките ми възражения. Аз обаче съм сам и дори аз не мога да променя за една нощ практика, утвърдена от десетилетия.

— Лъжете.

Коули въздъхна:

— Покажете ми едно доказателство, че теорията ви може да издържи. Само едно.

Теди не каза нищо.

— А вие отказахте да реагирате на всички доказателства, които представих аз .

— Защото това изобщо не са доказателства. Скалъпени са.

Коули притисна ръце една към друга и ги вдигна към устните си като за молитва.

— Пуснете ме да се махна от този остров — каза Теди — Като федерално назначен служител на закона, настоявам да ме оставите да си тръгна.

Коули затвори очи за миг. Когато ги отвори, бяха по-ясни и по-сурови.

— Добре, добре. Хванахте ме натясно, шерифе. Ще бъда снизходителен към вас.

Вдигна от пода куфарче от мека кожа, разкопча закопчалките, отвори го и метна пистолета на Теди на масата.

— Това е вашият пистолет, нали?

Теди се втренчи в него.

— На ръкохватката са гравирани вашите инициали, нали?

Теди примижа към оръжието: в очите му имаше пот.

— Да или не, шерифе? Това вашият пистолет ли е?

Видя вдлъбнатината в цевта от деня, когато Филип Стакс стреля по него и вместо това уцели оръжието, а в края на краищата Стакс беше застрелян от собствения си рикоширал куршум. Видя инициалите „Е. Д.“, гравирани на дръжката — подарък от централното управление, след като надви в стрелбата Брек в Мейн. А после, в долния край на предпазителя на спусъка, металът беше издраскан и доста изтъркан от онзи случай, когато беше изпуснал оръжието по време на едно преследване в Сейнт Луис през зимата на четирийсет и девета.

— Това вашият пистолет ли е?

— Да.

— Вземете го, шерифе. Уверете се, че е зареден.

Теди погледна оръжието, погледна отново към Коули.

— Давайте, шерифе. Вдигнете го.

Теди вдигна пистолета от масата и той потрепери в ръката му.

— Зареден ли е? — попита Коули.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Усещам тежестта.

Коули кимна:

— Тогава стреляйте. Защото това е единственият начин, по който ще се махнете от този остров.

Теди се опита да овладее ръката си с другата, но тя също се тресеше. Пое си дъх няколко пъти, изпусна го бавно, като се прицели със запотени очи и въпреки треперенето на тялото си, и видя Коули от другата страна на мерника, най-много на два фута, но се накланяше нагоре-надолу и настрани, сякаш и двамата стояха на лодка в открито море.