Деннис Лихэйн: Злокобен остров

Благодаря на Шейла, Джордж Бик, Джак Дрискъл, Доун Елънбърг, Майк Флин, Джули Ан Макнари, Дейвид Робишод, и Джоана Солфриан.

Три текста бяха незаменими в писането на този роман: „Островите на Бостънското пристанище“ от Емили и Дейвид Кейл, „Блажено безумни“, разказът на Алекс Бийм за болницата „Маклейн“, и книгата на Робърт Уитакър „Луди в Америка“, която документираше използването на невролептици върху шизофреници в американски психиатрични институции. Оставам задължен и на трите книги за изключителните сведения.

Както винаги, както абсолютно винаги, благодаря на моя редактор, Клеър Уочтел (всеки писател би трябвало да е толкова благословен), и на агента ми, Ан Ритенберг, която ме дари с идеята за тази книга, като ми даде онзи запис на Синатра.

3 май 1993

Не бях спирал поглед върху острова от няколко години. Последния път го зърнах от лодката на един приятел, устремила се към външното пристанище, и го видях в далечината, зад вътрешния кръг, забулен в лятната мараня, като небрежно мацнато петно боя на фона на небето.

Не бях стъпвал там от повече от две десетилетия, но Емили казва (понякога на шега, друг път — не), че не е сигурна дали някога съм си тръгвал оттам. Веднъж каза, че за мен времето не е нищо повече от поредица лентички за отбелязване на страниците, които имам навика да прехвърлям бързо напред-назад из текста на живота си, като се връщам отново и отново към събития, които ме определят в очите на по-прозорливите ми колеги, като притежаващ всички характеристики на класическия меланхолик.

Емили може и да е права. Толкова често е права.

Скоро ще изгубя и нея. В четвъртък доктор Акселрод ни каза, че е въпрос на месеци. Направете онова пътуване — посъветва ни той. Онова, за което все говорите. До Флоренция и Рим, до Венеция през пролетта. Защото, Лестър — добави той — ти самият също не изглеждаш твърде добре.

Предполагам, че не. Напоследък прекалено често слагам на погрешни места разни неща — най-вече очилата си. И ключовете от колата. Влизам в магазини и забравям за какво съм дошъл, тръгвам си от театъра, без да помня какво съм гледал. Ако за мен времето наистина е поредица от лентички за отбелязване на страниците, то тогава имам чувството, че някой е разтърсил книгата и пожълтелите късчета хартия, откъснати капачета от кутии с кибрит и плоски бъркалки за кафе, са паднали на пода, а прегънатите краища на страниците са напълно изгладени.

Тогава изпитвам желание да запиша тези неща. Не да променя текста така, че да се покажа в по-благоприятна светлина. Не, не. Той никога не би го допуснал. По някакъв свой собствен особен начин той мразеше лъжите повече от всеки, когото съм познавал. Искам само да съхраня текста, да го прехвърля от сегашното му хранилище (което, честно казано, започва да има влага и да тече) върху тези страници.

Болницата „Ашклиф“ се издигаше върху централната равнина на северозападния край на острова. Издигаше се благосклонно, бих могъл да добавя. Изобщо не приличаше на болница за душевноболни престъпници, а още по-малко — на казарма, каквато е била преди това. Всъщност видът й напомняше на повечето от нас за училищен пансион. Точно отвън, пред главния двор, мансарда във викториански стил подслоняваше надзирателя, а мрачен, красив миниатюрен замък в стил Тюдор, който някога беше подслонявал командващия на войските на Съюза по североизточното крайбрежие, служеше като главна квартира на нашия шеф на персонала. Във вътрешността на стената се намираха жилищата за персонала — старомодни, облицовани със застъпващи се дъски, вили за лекарите в клиниката, три ниски спални помещения от сиви тухли за санитарите, пазачите и сестрите. Главният двор се състоеше от ливади и живи плетове, оформени в различни фигури, големи сенчести дъбове, шотландски борове и кленове с подрязани клони, ябълкови дървета, чиито плодове падаха отгоре върху стените в късната есен или се търкулваха в тревата. А в центъра на двора, от двете страни на самата болница — постройка от едри камъни и красив гранит — се издигаха червени тухлени къщи близнаци в колониален стил. Отвъд тях бяха скалите, ниските заблатени от прилива участъци, и дълга долина, където бе възникнало колективно стопанство, а после бе западнало през годините точно след Американската революция. Посадените дървета — праскови, круши и арония — бяха оцелели, но вече не даваха плод, а нощните ветрове често връхлитаха с вой в долината и фучаха като котки.