Деннис Лихэйн: Злокобен остров

— Добре ли си? — попита Чък. — Изглеждаш блед.

Теди пренебрежително сви рамене:

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

Теди кимна:

— Просто се съвземам от морската болест.

Известно време стояха мълчаливо, морето се вълнуваше навсякъде около тях, на места беше тъмно и гладко като кадифе.

— Знаеш ли, че някога е било лагер за военнопленници? — каза Теди.

— Островът ли? — попита Чък.

Теди кимна:

— Още по време на Гражданската война. Построили там форт, казарми.

— За какво използват форта сега?

Теди сви рамене:

— Нямам представа. Из различните острови има няколко такива. Повечето от тях служели за мишени при упражненията на артилеристите през войната. Не са останали много.

— Но лечебното заведение?

— Доколкото разбрах, използват старите войнишки помещения.

Чък каза:

— Ще бъде, като да се върнем в началото, а?

— Не ни го пожелавай. — Теди се обърна на перилата. — Е, каква е твоята история, Чък?

Чък се усмихна. Беше малко по-набит и малко по-нисък от Теди, може би към метър и седемдесет, а главата му беше покрита със здрава, къдрава черна коса и имаше маслинена кожа и тънки, деликатни ръце, които изглеждаха несъвместими с останалата част от него, сякаш ги беше взел назаем, докато истинските му ръце пристигнат обратно от сервиза. На лявата му буза имаше малък сърповиден белег, и той го потупваше с показалеца си.

— Винаги започвам с белега — каза той. — Обикновено хората ме питат, рано или късно.

— Добре.

— Не беше от войната — каза Чък. — Приятелката ми твърди, че трябва просто да казвам, че е оттам, и да приключвам с въпроса, но… — Той сви рамене. — Въпреки това, получих го, като си играех на война. Като бях малък. Аз и онова другото хлапе се обстрелвахме взаимно с прашки в гората. Камъкът на приятеля ми ме пропусна на косъм, така че съм добре, ясно? — Той поклати глава. — Неговият камък уцели едно дърво, и едно парче от кората се заби в бузата ми. И оттук, белегът.

— От игра на война.

— От игра на война, да.

— От Орегон ли се прехвърли?

— Сиатъл. Пристигнах миналата седмица.

Теди чакаше, но Чък не даде повече обяснения.

Теди попита:

— Откога си във военната полиция?

— Четири години.

— Значи знаеш колко е малко.

— Естествено. Искаш да знаеш как се прехвърлих. — Чък кимна, сякаш се опитваше да реши нещо за себе си. — Ако ти кажа, че се уморих от дъжда?

Теди обърна длани нагоре над парапета.

— Щом казваш…

— Но мястото е малко, както каза ти. В службата всички се познават. Така че накрая ще има, как му казват, офейкване.

— Точно това е думата.

— Хванахте Брек, нали?

Теди кимна.

— Откъде разбрахте къде би отишъл? Преследваха го петдесет души, и всичките отидоха в Кливланд. Вие отидохте в Мейн.

— Беше летувал веднъж там със семейството си като дете. А онова, което причиняваше на жертвите си? Това нещо го правят на конете. Говорих с една леля. Тя ми каза, че единственият път, когато бил щастлив, било в една ферма за отглеждане на коне близо до онази къща под наем в Мейн. Затова отидох там.

— Прострелял си го пет пъти — каза Чък и погледна надолу от носа на кораба към пяната.

— Щях да го прострелям още пет — каза Теди. — Само пет свършиха работа.

Чък кимна и плю през перилата:

— Приятелката ми е японка. Е, всъщност, родена е там, но нали знаеш… Израснала в лагер. Там все още се усеща голямо напрежение — Портланд, Сиатъл, Такома. На никого не му харесва, че съм с нея.

— Затова те прехвърлиха.

Чък кимна, плю отново и проследи как плюнката пада в кипящата пяна.

— Казват, че това ще бъде сериозно — каза той.

Теди повдигна лакти от парапета и се изправи. Лицето му беше влажно, устните — солени. Беше малко изненадващо, че водата беше успяла да го докосне, след като не помнеше пръските да са попаднали върху лицето му.

Той опипа джобовете на палтото си, докато си търсеше цигарите „Честърфийлд“.

— Кой го казва? Кое е „това“?

— Те. Вестниците — каза Чък. — За бурята. Щяла да е голяма, казват. Огромна. — Той махна с ръка към светлото небе, бледо като пяната, която бурно се разбиваше в носа. Но там, по южния й край, тънка редица облачета, подобни на пурпурни късчета памук, се разрастваха като мастилени петна.

Теди подуши въздуха.

— Помниш войната, нали, Чък?

Чък се усмихна по такъв начин, че Теди предположи, че всеки от тях вече се превръща в ритмично допълнение на другия, че вече се учеха как да се занасят помежду си.

— Малко — каза Чък. — Изглежда, че си спомням отломки. Много отломки. Хората говорят лоши неща за отломките, но аз казвам, че те си имат място. Казвам, че имат собствена естетическа красота. Казвам, че всичко зависи от погледа, с който ще го види наблюдателят.