Деннис Лихэйн: Злокобен остров

Днес обаче фериботът не превозваше пациенти до заведението за душевноболни, само Теди и новия му партньор, Чък Аул, няколко брезентови чувала с поща, и няколко кашона с медицински консумативи.

Теди започна плаването на колене пред тоалетната, повръщайки в тоалетната чиния, когато двигателят на ферибота започна да пухти и да трака и носът на Теди се изпълни с мазните миризми на бензина и морето през късното лято. От устата му не излезе нищо, освен малки струйки вода, и въпреки това гърлото му продължаваше да се присвива, а стомахът му блъскаше в основата на хранопровода му и във въздуха пред него се въртяха прашинки, които примигваха като очи.

Последният напън за повръщане беше последван от свит на топка, задържан сякаш в капан, кислород, който сякаш носеше със себе си парче от гърдите му, когато избухна от устата му, и Теди се отпусна на металния под, избърса лице с носната си кърпа и си помисли, че това не е начинът, по който човек би искал да започне едно ново партньорство.

Направо можеше да си представи как Чък разказва на съпругата си у дома — ако изобщо имаше съпруга: Теди още не знаеше за него дори толкова — за първата си среща с легендарния Теди Даниелс. „Онзи тип толкова ме хареса, миличка, че се издрайфа“.

След онова плаване като момче, на Теди никога не му беше харесвало да пътува по вода, не изпитваше удоволствие от подобна липса на суша, от набързо мярнала се суша, мечтаеше си за неща, които може да се пресегнеш и да докоснеш, без ръцете ти да се разтворят в тях. Казваш си, че всичко е наред — защото точно това трябва да направиш, за да прекосиш една водна площ — но не е така. Дори през войната той се страхуваше не толкова от щурмуването на бреговете, колкото от онези последни няколко метра от лодките до брега, с крака, мъчително тътрещи се през дълбините, докато разни странни създания се плъзгаха по ботушите ти.

И все пак, предпочиташе да е отвън на палубата, изправен лице в лице с морето в свежия въздух, отколкото там вътре, в отвратителната горещина, залитащ несигурно.

Когато се увери, че пристъпът е отминал, че стомахът му вече не клокочи, а главата му вече не е замаяна, той си изми ръцете и лицето, и се огледа в малко огледало, монтирано над мивката: по-голямата част от стъклото беше разядена от морската сол, имаше едно малко облаче в средата, където Теди едва различи отражението си: все още относително млад мъж с ниско подстригана коса — отличителната подстрижка на правителствените служители. Но лицето му беше набраздено със свидетелства за войната и за годините оттогава насам, склонността му да се поддава на двойственото очарование на преследването и насилието още бе жива в очите, които Долорес веднъж бе нарекла „тъжни като на куче“.

Прекалено млад съм, за да изглеждам толкова суров, помисли си Теди.

Той оправи колана около кръста си, така че пистолетът и кобурът да висят на хълбока му. Взе шапката си от капака на тоалетната чиния и си я сложи отново, като нагласи козирката, докато се наклони съвсем леко надясно. Затегна възела на вратовръзката си. Беше една от онези прекалено ярки вратовръзки на цветя, която беше започнала да излиза от мода вече от около година, но той я носеше, защото му я беше подарила тя, беше я метнала върху очите му на един от рождените му дни, докато той седеше в дневната. Беше притиснала устни към адамовата му ябълка. Беше допряла топлата си ръка до бузата му. По езика й се усещаше мирис на портокал. Помнеше как се плъзна в скута му, като отмести вратовръзката, докато Теди продължаваше да стои със затворени очи. Само да усеща аромата й. Да си я представя. Да я създаде в ума си и да я задържи там.

Все още му се удаваше — да затвори очи и да си я представи. Но напоследък бели петна замъгляваха части от нея — долната част на ухото, ресниците й, очертанията на косата й. Още не се случваше достатъчно, за да замъгли напълно образа й, но Теди се боеше, че времето я отнема от него, заличава очертанията на картината в ума му, смазва ги.

— Липсваш ми — каза той и през кухнята излезе на фордека.

Там навън беше топло и ясно, но по водата проблясваха тънки ръждиви нишки и тя цялата излъчваше сивкава бледност, намек за нещо, което притъмняваше и се събираше в дълбините.

Чък отпи от плоската си бутилка и наклони глава в посока на Теди, като повдигна едната си вежда. Теди поклати глава, и Чък пъхна бутилчицата обратно в джоба на костюма си, пристегна пешовете на палтото около хълбоците си, и се загледа към морето.