Деннис Лихэйн: Злокобен остров

— Имаш ли си момиче, Теди? Женен ли си? — попита Чък.

— Бях — каза Теди, като си представи Долорес, един поглед, който му отправи веднъж по време на медения им месец, като обърна глава, с брадичка, която почти докосваше голото й рамо, а мускулите се движеха под плътта близо до гръбнака й. — Тя почина.

Чък пусна парапета, вратът му порозовя.

— О, Господи.

— Всичко е наред — каза Теди.

— Не, не. — Чък вдигна длан до гърдите на Теди. — Просто… Бях чул това. Не знам как можах да забравя. Преди две години, нали?

Теди кимна.

— Божичко, Теди. Чувствам се като идиот. Наистина. Толкова съжалявам.

Теди я видя отново, с гръб към него, докато вървеше по коридора между стаите в апартамента, облечена в една от старите му униформени ризи, тананикайки си, докато влизаше в кухнята, и позната умора нахлу в костите му. Би предпочел да прави почти всичко друго — дори да плува в онази вода — отколкото да говори за Долорес, за фактите относно това, как беше съществувала на тази земя в продължение на трийсет и една години, а после бе престанала да съществува. Просто ей така. Беше там, когато той тръгна за работа онази сутрин. Следобеда вече я нямаше.

Но предполагаше, че това е като с белега на Чък — историята, с чието разказване трябваше да приключи, преди да могат да продължат нататък, или в противен случай тя винаги щеше да стои между тях. Въпросите — как. Къде. Защо.

Долорес беше мъртва вече от две години, но оживяваше нощем в сънищата му, и понякога сутрин по цели няколко минути си мислеше, че тя е в кухнята или си е занесла кафето отвън на предната тераса на апартамента им на Бътънууд. Това беше жесток номер на ума, да, но Теди отдавна беше приел логиката му — събуждането, в крайна сметка, беше състояние, почти наподобяващо раждане. Изплуваш на повърхността без никаква история, после, докато примигваш и се прозяваш, сглобяваш наново миналото си, подреждаш парченцата в хронологичен ред, преди да се укрепиш за настоящето.

Онова, което беше далеч по-жестоко, бяха начините, по които привидно нелогични списъци от предмети можеха да пробудят спомени за съпругата му, заседнали в мозъка му като запалена кибритена клечка. Никога не можеше да предвиди какъв ще бъде някой от предметите — солница, походката на непозната жена на оживена многолюдна улица, бутилка кока-кола, петънце от червило върху чаша, декоративна възглавничка.

Но от всички неща, които подбуждаха спомена, нищо не беше по-нелогично по отношение на свързващите елементи, или с по-силен и остър ефект, от водата — капеща от крана, изливаща се с трополене от небето, събрала се в локви досами тротоара, или, както сега, разпростряла се около него в продължение на километри във всички посоки.

Каза на Чък:

— В жилищната ни сграда имаше пожар. Бях на работа. Загинаха четирима души. Тя беше една от тях. Уби я димът, Чък, не загина в пожара. Затова не е умряла от мъчителна смърт. Дали е изпитвала страх? Може би. Но не е имало болка. Това е важно.

Чък отново отпи от плоската бутилка и пак я предложи на Теди.

Теди поклати глава:

— Зарязах пиенето. След пожара. Тя все се тревожеше за това, знаеш ли? Казваше, че всички ние, войниците и полицаите, пием прекалено много. Затова… — Той усети как застаналият до него Чък се смути, и каза: — Човек се научава как да носи такова бреме, Чък. Нямаш избор. Като всички гадости, които си видял през войната. Помниш ли?

Чък кимна: от спомена очите му за миг се смалиха и погледът му стана далечен.

— Просто го правиш — тихо каза Теди.

— Разбира се — рече накрая Чък, все още с пламнало лице.

Докът се появи сякаш чрез някакъв трик на светлината, разпростирайки се от пясъка, приличен на късче дъвка в далечината, невзрачен и сив.

Теди се чувстваше обезводнен от времето, прекарано в тоалетната, и може би малко изтощен от последните няколко минути: независимо до каква степен се беше научил да носи това бреме, да носи нея, понякога бремето можеше да го изтощи. Тъпа болка се настани в лявата страна на главата му, точно зад окото, сякаш някой притискаше към мястото плоската страна на стара лъжица. Беше твърде рано да прецени дали беше просто незначителен страничен ефект от обезводняването, началото на обикновено главоболие, или първият признак за нещо по-лошо — мигрената, която го измъчваше от юношеството насам и която в отделни моменти можеше да го връхлети на такива силни пристъпи, които можеха временно да го лишат от зрението на едното око, да превърнат светлината в градушка от нагорещени гвоздеи, и които веднъж — само веднъж, слава на Бога — го бяха оставили частично парализиран в продължение на ден и половина. Пристъпите на мигрената — във всеки случай така беше с неговите — никога не го навестяваха в моменти на напрежение или работа, само след това, след като всичко се беше успокоило, след като снарядите престанеха да падат, след като преследването приключеше. Тогава, в базовия лагер или в казармата, или, от войната насам, в мотелски стаи или докато шофираше към къщи по провинциални магистрали, те настъпваха в най-лошия си вариант. Теди отдавна се беше научил, че номерът е да бъде постоянно зает и съсредоточен. Не можеха да те хванат, ако не спираш да бягаш.