Деннис Лихэйн: Злокобен остров

— Говориш като в книжле за десет цента. Някой казвал ли ти го е?

— Случвало се е. — Чък отправи към морето още една от леките си усмивки, наведе се над носа на кораба и се протегна.

Теди опипа джобовете на панталона си, и претърси вътрешните джобове на сакото на костюма си.

— Нали помниш колко често разполагането на войските зависеше от прогнозата за времето.

Чък потърка наболата четина по брадичката си с опакото на дланта:

— О, да, помня.

— Помниш ли колко често тези прогнози за времето се оказваха верни?

Чък смръщи чело: искаше Теди да разбере, че наистина обмисля въпроса сериозно и подобаващо. После примлясна с устни и каза:

— В около трийсет процента, предполагам.

— В най-добрия случай.

Чък кимна:

— В най-добрия случай.

— И така сега, когато се върнахме обратно в света…

— О, ето ни обратно — каза Чък. — И то дори приютени на сигурно място, би казал някой.

Теди потисна смеха си: този тип вече много му харесваше. Приютени. Иисусе.

— Приютени — съгласи се Теди. — Защо си по-склонен да се доверяваш на прогнозите за времето сега, отколкото тогава?

— Ами — каза Чък, когато клюмналият връх на малък триъгълник се появи над линията на хоризонта, — не съм сигурен, че степента, до която вярвам, може да се измери като по-малка или по-голяма. Искаш ли цигара?

Теди спря насред втората поредица от претърсване на джобовете си, и откри, че Чък го гледа: ироничната му усмивка бе сякаш вдълбана в бузите му точно под белега.

— Бяха у мен, когато се качих — каза Теди.

Чък погледна назад през рамо:

— Правителствени служители. Обират те, докато се усетиш. — Чък изтърси една цигара от пакета „Лъки Страйк“, подаде една на Теди и му я запали с месинговата си запалка „Зипо“: вонята на керосина се издигна в соления въздух и се загнезди назад в гърлото на Теди. Чък щракна запалката и я затвори, после я отвори отново с рязко движение на китката и запали собствената си цигара.

Теди издиша дима и триъгълното връхче на острова изчезна за миг в облачето дим.

— Отвъд океана — каза Чък, — когато от прогнозата за времето зависеше дали да отидеш до зоната за доставяне на военни запаси с парашута си, или да тръгнеш към бреговия плацдарм, е, тогава на карта бяха заложени повече неща, нали?

— Вярно.

— Но у дома, какво може да навреди малко произволна вяра? Това е всичко, което казвам, шефе.

Островът започна да се разкрива пред тях като нещо повече от триъгълно връхче: долните участъци постепенно се запълваха, докато морето се простираше отново широко и равно от другата му страна и те видяха как цветовете се появяват и го запълват, сякаш нанасяни с мазки на четка — убито зелено там, където растителността вирееше на воля, жълтеникавокафява ивица от брега, матовата охра на лицевата страна на скалистия бряг в северния край. А на върха, когато се приближиха, разпенвайки водата, започнаха да различават равните правоъгълни краища на самите постройки.

— Жалко е — каза Чък.

— Кое?

— Цената на прогреса. — Той постави единия си крак върху разграничителната линия и се облегна на парапета до Теди и двамата загледаха как островът се опитва да изплува ясно пред тях. — При тези истински скокове — а скокове наистина стават, не се заблуждавай, такива скокове стават всеки ден — които се осъществяват в областта на психичното здраве, едно място като това ще престане да съществува. След двайсет години ще го наричат варварско. Злополучен страничен продукт на отминалото викторианско влияние. И наистина би трябвало да си отиде, ще кажат те. Инкорпориране, ще кажат те. Инкорпорирането ще бъде новата „заповед по частта“. Всички сте добре дошли в общия кюп. Ние ще ви успокоим. Ще ви изградим наново. Ние всички сме генерал Маршъл. Ние сме ново общество, и няма място за изключения. Няма места като остров Елба.

Сградите отново бяха изчезнали зад дърветата, но Теди различи неясното очертание на конусовидна кула, а после — груби, издадени напред ъгловати очертания, за които предположи, че са на стария форт.

— Но дали губим миналото си, за да гарантираме бъдещето си? — Чък изтръска пепелта от цигарата си в пяната. — Това е въпросът. Какво изгубваш, когато метеш един под, Теди? Прах. Трохи, които иначе ще привлекат мравки. Но какво ще кажеш за обицата, която тя е изгубила? И тя ли е в боклука сега?

Теди каза:

— Коя е „тя“? Откъде дойде тази „тя“, Чък?

— Винаги има някоя „тя“. Не е ли така?

Теди чу как виенето на двигателя смени регистъра си, почувства как фериботът леко се люшна под краката му, и сега видя по-ясно форта върху южната лицева страна на скалистия бряг, когато заобиколиха към западната страна на острова. Оръдията вече ги нямаше, но Теди съвсем лесно можеше да различи куличките. Сушата отново се показа в хълмовете зад форта, и Теди предположи, че стените са си там, сливащи се с пейзажа от ъгъла, от който ги виждаше сега, а след това болницата „Ашклиф“ се намираше някъде отвъд зъберите, с изглед към западния бряг.