Деннис Лихэйн - Злокобен остров

И Фортът, разбира се, който се издигаше там много преди да пристигне първият болничен персонал, и още си стои, издаден напред откъм южната лицева страна на скалите. И фарът зад него, излязъл от употреба още преди Гражданската война, превърнат в отживелица от сигналния лъч на фара в бостънското пристанище.

Откъм морето не изглеждаше нещо особено. Трябва да си го представите по начина, по който го видя Теди Даниелс в онази спокойна сутрин през септември 1954 г. Обрасла с шубраци равнина насред външния край на пристанището. Едва ли може да се нарече остров, бихте си помислили, по-скоро само идея за такъв. Каква цел може да има — може би си е помислил той. Каква цел.

Плъховете бяха най-изобилните представители на местната фауна. Дращеха из храсталаците, правеха пътеки покрай брега нощем, катереха се по мокрите камъни. Някои бяха големи колкото камбала. В годините, последвали онези четири странни дни през късното лято на 1954, аз се заех да изучавам плъховете от парче от хълма с изглед към северния бряг. Бях запленен да открия, че някои от плъховете се опитваха да плуват към Падок Айлънд — нищо повече от скала, вкопана в чаша пясък, която оставаше потопена под водата по двайсет и два часа всяко денонощие. Когато се появеше за онези час-два, преди течението да достигне най-ниската точка на отлива, понякога тези плъхове плуваха към него, никога повече от дузина на брой и винаги бяха принудени да се върнат назад от там, където се пресичаха двете подводни течения.

Казвам „винаги“, но не. Видях един да успява. Веднъж. В нощта на пълнолунието преди есенното равноденствие през октомври петдесет и шеста. Видях подобното му на черна мокасина тяло да се стрелва през пясъка.

Или така мисля. Емили, с която се запознах на острова, ще каже: „Лестър, не е възможно да си го видял. Било е твърде далече“.

Тя е права.

И все пак знам какво съм видял. Една дебела мокасина, стрелваща се през пясъка — пясък, който бе перленосив и вече започваше да потъва отново, докато течението се завръщаше, за да погълне Падок Айлънд, и, предполагам, да погълне и онзи плъх, защото така и не го видях да изплува обратно.

Но в онзи момент, когато го видях как изтича по брега (а аз го видях, наистина го видях, по дяволите разстоянията), си спомних за Теди. Спомних си за Теди и за клетата му мъртва съпруга, Долорес Чаннъл, и за онези две ужасяващи същества, Рейчъл Соландо и Андрю Ледис, за опустошението, което донесоха на всички ни. Помислих си, че ако Теди седеше с мен, той също щеше да види онзи плъх. Щеше.

И ще ви кажа още нещо.

Теди ли?

Той щеше да ръкопляска.

Бащата на Теди Даниелс беше риболовец. Изгуби лодката си, която се разбила в брега през трийсет и първа, когато Теди беше на единайсет, и прекара остатъка от живота си, като се наемаше да работи на други лодки, когато имаха работа, сваляше товари по доковете, когато нямаха, и изминаваше дълги разстояния, когато се връщаше в къщата около десет сутринта, седнал в някое кресло, загледан в ръцете си, като от време на време си шепнеше нещо, с широко отворени и потъмнели очи.

Беше извеждал Теди до островите, когато Теди беше още малко момче, твърде малък, за да е от голяма помощ на лодката. Всичко, което можеше да прави, беше да размотава въжетата и да развързва куките. Беше се порязвал няколко пъти, и кръвта оставяше петънца по върховете на пръстите му и цапаше дланите му.

Бяха тръгнали по тъмно, и когато слънцето се появи, имаше студения цвят на слонова кост, появявайки се отнякъде досами морето, а островите се появиха от избледняващия здрач, скупчени заедно, сякаш заловени да правят нещо нередно.

Теди видя от двете страни на брега на единия да се редят малки къщички в пастелни цветове, а на другия — порутена къща от варовик. Баща му посочи затвора на Диър Айлънд и величествения форт на остров Джордж. На Томпсън короните на високите дървета бяха пълни с птици, а крясъците им звучаха като буря от градушка и сипещи се стъкла.

Нататък, отвъд всички тях, мястото, което наричаха Злокобния остров, лежеше като товар, изхвърлен от испански галеон. Още тогава, през пролетта на двайсет и осма, островът беше оставен сам на себе си сред буйна местна растителност, а фортът, който се простираше по протежение на най-високата му точка, беше задушен от увивни растения и покрит с големи, подобни на облаци, туфи мъх.

— Защо Злокобният остров? — попита Теди.

Баща му сви рамене: