Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Обърна се към Чък:

— Чувал ли си много за това място?

— Болница за душевноболни, това е горе-долу всичко, което знам.

— За душевноболни престъпници — каза Теди.

— Е, нямаше да сме тук, ако не беше такава — каза Чък.

Теди отново го забеляза да пуска онази суха усмивка.

— Човек никога не знае, Чък. Не ми изглеждаш сто процента уравновесен.

— Може би ще си внеса депозит да си запазя легло, докато сме тук, за в бъдеще, ще се погрижа да ми запазят място.

— Не е лоша идея — каза Теди, когато двигателите замлъкнаха за момент, а носът се люшна надясно, когато се насочиха по течението и двигателите заработиха отново и Теди и Чък скоро се озоваха пред откритото море, докато фериботът се изтегляше на заден ход към дока.

— Доколкото знам — каза Теди — специализират в радикалните подходи.

— Като червените ли? — попита Чък.

— Не червените — каза Теди — Просто радикални. Има разлика.

— Напоследък е трудно да се досетиш.

— Понякога е трудно — съгласи се Теди.

— А жената, дето е избягала?

Теди каза:

— Не знам много за това. Измъкнала се е нощес. Имам името й в тефтерчето си. Предполагам, че ще ни кажат всичко останало.

Чък огледа водата.

— Къде ще отиде? Да се добере с плуване до вкъщи ли смята?

Теди сви рамене:

— Очевидно пациентите тук страдат от всевъзможни заблуди.

— Шизофреници?

— Предполагам, че да. Във всеки случай, няма да откриеш тук обичайните монголоиди. Или някой нещастник, който се страхува от пукнатините в тротоарите, и спи твърде много. Доколкото мога да преценя от досието, всички тук са, нали се сещаш, наистина луди.

Чък каза:

— И въпреки това, колко от тях според теб се преструват? Винаги съм се питал за това. Помниш ли всичките онези от Осми отдел, които си срещал през войната? Колко според теб наистина бяха откачени?

— Служех с един тип в Ардените…

— Бил си там?

Теди кимна:

— Та този тип един ден се събуди, говорейки отзад напред.

— Разместваше думите в изреченията?

— Понякога — каза Теди. — Казваше например: „Сержант, днес тук кръв много има“. В късния следобед го намерихме в една лисича дупка, да се удря по главата с камък. Просто я удряше. Отново и отново. Бяхме толкова стреснати, че ни трябваше цяла минута да осъзнаем, че си е изчовъркал очите.

— Поднасяш ме.

Теди поклати глава:

— Няколко години по-късно ми се обади един човек, който се натъкнал на слепеца в една психиатрична клиника в Сан Диего. Още говорел отзад напред, и имал някаква парализа, на която никой от лекарите не можел да определи причината, по цял ден седял в инвалидна количка до прозореца, и все говорел за реколтата си, трябвало да си прибере реколтата. Работата беше там, че човекът беше израснал в Бруклин.

— Е, предполагам, че ако човек от Бруклин се мисли за фермер, мястото му е в Осми отдел.

— Това е поверително, разбира се.

Заместник-надзирателят Макферсън ги посрещна на дока. Беше млад за човек с неговия ранг и русата му коса беше малко по-дълга от нормата, а движенията му имаха онази непохватна грациозност, която Теди свързваше с тексасците или с мъжете, израснали сред коне.

От двете му страни вървяха санитари, най-вече негри, и неколцина бели с безжизнени лица, сякаш не бяха хранени достатъчно като бебета и си бяха останали недоразвити и раздразнителни оттогава насам.

Санитарите носеха бели ризи и бели панталони и се движеха в група. Почти не погледнаха Теди и Чък. Почти не поглеждаха каквото и да било, просто слязоха надолу по дока до ферибота и го изчакаха да свали товара си.

Когато ги помолиха да се легитимират, Теди и Чък извадиха значките си, и Макферсън се зае да ги оглежда, без да бърза, като вдигна поглед от личните им карти към лицата им, присвивайки очи.

— Не съм сигурен, че преди съм виждал значка на служител от Военната полиция на Съединените щати — каза той.

— А сега видяхте две — каза Чък. — Голям ден.

Онзи се усмихна лениво на Чък и му подхвърли обратно значката.

Изглежда, че морето доста бурно се беше блъскало в брега през последните няколко нощи: той беше осеян с мидени черупки и плавей, скелети на молюски и мъртви риби, полуизядени от хранещите се с мърша животни, които живееха тук. Теди забеляза боклуци, които сигурно вятърът беше навял от близкото пристанище — консервни кутии и подгизнали парчета хартия, табелка от регистрационен номер на автомобил, захвърлена край дърветата, с отмита до бежово бяла боя и цифри, изтрили се от слънцето. Дърветата бяха най-вече борове и кленове, тънки и изнемощели, а през пролуките Теди видя няколко постройки, разположени на върха на възвишението.