Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди забеляза кулата, която беше видял от ферибота. Върхът й надзърташе точно над редицата от дървета в далечния край на острова.

— Какво представлява кулата?

— Стар фар — каза Макферсън. — Не е използван по предназначение от началото на деветнайсети век. Армията на Съюза разполагала на пост там съгледвачи, или поне така съм чувал, но сега се използва от болницата.

— За пациенти?

Макферсън поклати глава:

— За изхвърляне на канални нечистотии. Няма да повярвате какво попада в тези води. От ферибота изглежда красиво, но всяко късче боклук в почти всяка река в този щат стига надолу по течението до вътрешната страна на пристанището, излиза през средата и накрая стига до нас.

— Зашеметяващо — каза Чък, запали цигара и я извади от устата си, за да потисне една тиха прозявка, докато примигваше на слънцето.

— Отвъд стената, в тази посока — той посочи зад отделение Б — се намира жилището на първия командващ. Вероятно си го видял на изкачване. Навремето струвало цяло състояние да се построи, а командирът бил освободен от армията, когато Чичо Сам получил сметката. Трябва да видиш това място.

— Кой живее там сега? — попита Теди.

— Д-р Коули — каза Макферсън. — Нищо от това нямаше да съществува, ако не беше д-р Коули. И надзирателят. Те създадоха тук нещо наистина неповторимо.

Бяха направили лек завой около задната част на двора, и бяха срещнали още оковани градинари и санитари, много от които окопаваха тъмна глинеста пръст и я трупаха до задната стена. Една от работещите в градината, жена на средна възраст с рядка бяла коса, почти оплешивяла на темето, се втренчи в Теди, докато той минаваше, а после вдигна пръст към устните си. Теди забеляза тъмночервен белег, с дебелината на парче сладък корен, който се простираше по цялата ширина на гърлото й. Тя се усмихна, все още с вдигнат към устните пръст, а после много бавно поклати глава към него.

— Коули е легенда в своята област — казваше Макферсън, докато отново заобикаляха, за да излязат пред болницата. — Пръв по успех в класа си и в „Джонс Хопкинс“, и в Харвард, публикувал първата си студия върху придружените с халюцинации патологични състояния на двайсет години. Безброй пъти са го търсили за консултации от Скотланд Ярд, МИ5 и ССР.

— Защо? — попита Теди.

— Защо ли?

Теди кимна. Въпросът му се струваше основателен.

— Ами… — Макферсън изглеждаше объркан.

— Службата за стратегическо разузнаване — каза Теди. — За какво им е да се консултират с психиатър?

— Военни дела — рече Макферсън.

— Правилно — бавно каза Теди. — Но какви?

— Поверителни — поясни Макферсън. — Или така бих предположил.

— Колко поверително може да е? — попита Чък и изпълнените му със смущение очи уловиха погледа на Теди — щом ние говорим за това?

Макферсън спря пред болницата, с един крак на стълбите. Изглеждаше объркан. За миг отклони поглед към извитата оранжева стена, а после каза:

— Е, предполагам, че можете да питате него. Вече би трябвало да е излязъл от съвещанието си.

Качиха се по стълбите и минаха през мраморно фоайе: таванът се извиваше и образуваше филигранно украсен купол над тях. Една порта се отвори с жужене, когато се приближиха, и те продължиха нататък към просторно преддверие, където един човек от охраната седеше зад бюро вдясно от тях, а друг седеше срещу него от лявата им страна; оттатък пък зад друга врата се простираше дълъг коридор. Те отново показаха значките си на охраната до горното стълбище, а Макферсън записа имената на тримата в тефтер, докато охранителят огледа значките и документите им за самоличност и им ги върна. Зад охраната имаше клетка, и Теди видя вътре мъж, облечен в униформа, подобна на онази на надзирателя: на стена зад него висяха окачени на халки ключове.

Качиха се на втория етаж и свърнаха по един коридор, който миришеше на препарат за миене на подове, дъбовият под блестеше под краката им и се къпеше в бяла светлина от големия прозорец в далечния край.

— Много охрана — каза Теди.

Макферсън каза:

— Вземаме всички предпазни мерки.

Чък каза:

— И съм сигурен, че широката общественост ви е благодарна за това, господин Макферсън.

— Трябва да разберете — каза Макферсън, като се обърна отново към Теди, докато подминаваха няколко кабинета, всичките със затворени врати и с малки сребърни табелки с имена на лекари върху тях. — В Съединените щати няма друго подобно заведение. Ние приемаме само най-опасните пациенти. Приемаме онези, с които никое друго заведение не може да се справи.