Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди надраска „изпарила се“ в тефтерчето си.

— И сте сигурен, че е била в онази стая, когато са изгасили светлините.

— Категорично.

— Как така?

Коули отдръпна ръка от коня и натисна бутона за повикване на интеркома си:

— Сестра Марино?

— Да, докторе.

— Ако обичате, кажете на господин Гантън да дойде.

— Веднага, докторе.

Близо до прозореца имаше малка маса с кана вода и четири чаши отгоре. Коули отиде до нея и напълни три от чашите. Сложи една пред Теди и една — пред Чък, а своята отнесе със себе си зад бюрото.

Теди каза:

— Едва ли ви се намира малко аспирин тук, нали?

Коули му отправи лека усмивка.

— Мисля, че можем да изнамерим малко. — Той затършува в чекмеджето на бюрото си и извади шишенце „Байер“. — Два или три?

— Три ще е добре. — Теди усещаше как болката зад очите му започва да пулсира.

Коули се пресегна през бюрото и му ги подаде, и Теди ги метна в устата си и ги прокара с водата.

— Предразположен ли сте към главоболия, началник?

Теди каза:

— Предразположен към морска болест, за нещастие.

Коули кимна:

— А. Значи сте обезводнен.

Теди кимна и Коули отвори орехова табакера и я поднесе на Теди и Чък. Теди взе една цигара, Чък поклати глава и извади собствения си пакет, и тримата запалиха, докато Коули отвори прозореца зад тях.

Той отново седна и подаде през бюрото една снимка — млада жена, красива, с лице, загрозено от тъмни кръгове под очите, кръгове, тъмни като черната й коса. Самите очи бяха твърде широко отворени, сякаш нещо горещо ги избутваше от вътрешността на главата й. Каквото и да виждаше отвъд обектива на онази камера, отвъд фотографа, вероятно дори отвъд познатия свят, не беше подходящо за гледане.

У нея имаше нещо неловко познато, и тогава Теди направи връзката — едно малко момче, което беше видял в лагерите, което отказваше да яде храната, която му даваха. Седеше, подпряно с гръб на стената сред априлското слънце със същото изражение в очите, докато клепачите му се затвориха…

— Боже мой.

Коули дръпна от цигарата си.

— На очевидната й красота ли реагирате, или на очевидната й лудост?

— И на двете — каза Чък.

Тези очи, помисли си Теди. Дори застинали във времето, те виеха. Приискваше ти се да се вмъкнеш в снимката и да кажеш: „Не, не, не. Всичко е наред, всичко е наред. Шшшт“. Искаше ти се да я прегърнеш, докато престане да трепери, да й кажеш, че всичко ще се оправи.

Вратата на кабинета се отвори и влезе висок негър със силно прошарена коса, облечен в ослепително бялата униформа на санитар.

— Господин Гантън — каза Коули — това са господата, за които ви казах — представители на военната полиция Аул и Даниелс.

Теди и Чък се изправиха и се ръкуваха с Гантън: Теди усети, че от мъжа се излъчва лек страх, сякаш му беше донякъде неловко да се ръкува с представители на закона: може би във външния свят над него тегнеха една-две висящи присъди.

— Господин Гантън е при нас от седемнайсет години. Той е главният санитар тук. Именно господин Гантън е придружил Рейчъл до стаята й снощи. Господин Гантън?

Гантън кръстоса глезени, сложи ръце върху коленете си, и се прегърби леко напред, вперил поглед в обувките си.

— Имаше група в девет часа. После…

Коули каза:

— Това е сеанс за групова терапия, водят го д-р Шийхан и сестра Марино.

Гантън изчака, докато се увери, че Коули е свършил, и после започна отново:

— И така, да. Бяха на групова терапия, и тя свърши към десет. Придружих мис Рейчъл до стаята й. Тя влезе вътре. Заключих отвън. Правим проверки на всеки два часа, докато светлините са изгасени. Връщам се в полунощ. Поглеждам вътре, и леглото й — празно. Предполагам, че може да е на пода. Те, пациентите, много го правят това — да спят на пода. Отварям вратата…

Коули се обади отново:

— Като използвате ключовете си, нали така, господин Гантън?

Гантън кимна на Коули и пак заби поглед в коленете си:

— Използвам ключовете си, да, ’щото вратата е заключена. Влизам. Мис Рейчъл я няма никъде. Затварям вратата и проверявам прозореца и решетките. И те са здраво заключени. — Той сви рамене. — Викам надзирателя. — Той погледна към Коули и Коули му отправи леко, бащинско кимване.

— Някакви въпроси, господа?

Чък поклати глава.

Теди вдигна поглед от бележника си.

— Господин Гантън, казахте, че сте влезли в стаята и сте установили, че пациентката не е там. Какво последва след това?

— Сър?

Теди каза:

— Има ли там дрешник? Място под леглото, където тя би могла да се скрие?