Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди и Чък си размениха бързи погледи, докато сядаха.

Теди каза:

— Не знаем нищо за никакъв сенатор, докторе. Назначиха ни от щатската полева служба.

Коули подпря лакти върху бюрото и сключи ръце, положи брадичка върху тях и се втренчи в двамата над рамките на очилата си.

— В такъв случай грешката е моя. Е, какво ви казаха?

— Знаем, че е изчезнала затворничка. — Теди сложи тефтера на коляното си и прелисти бързо страниците. — Някоя си Рейчъл Соландо.

— Пациентка. — Коули им се усмихна сурово.

— Пациентка — каза Теди. — Извинявам се. Разбрахме, че е избягала в рамките на последните двайсет и четири часа.

Кимането на Коули представляваше леко накланяне на брадичката и ръцете.

— Снощи. Някъде между десет часа и полунощ.

— И още не е открита — рече Чък.

— Правилно, началник… — Той вдигна ръка в извинителен жест.

— Аул — каза Чък.

Лицето на Коули се присви над ръцете му и Теди забеляза как капки вода опръскаха прозореца зад него. Не можеше да определи дали бяха от небето или от морето.

— А първото ви име е Чарлс? — попита Коули.

— Да — каза Чък.

— Бих ви възприел като Чарлс, но не непременно Аул.

— Предполагам, че това е истински късмет.

— Как така?

— Не си избираме имената — каза Чък. — Затова е хубаво, когато някой смята, че поне едно от тях е подходящо.

— Кой е избрал вашето? — попита Коули.

— Родителите ми.

— Фамилното ви име.

Чък сви рамене.

— Кой може да каже? Ще трябва да се върнем двайсет поколения назад.

— Или едно.

Чък се наведе напред:

— Извинете?

— Вие сте от гръцки произход — каза Коули. — Или от арменски. Кое от двете?

— Арменски.

— Значи „Аул“ е било…

— Анасмаджиян.

Коули насочи погледа на мършавото си лице към Теди.

— А вие?

— Даниелс? — каза Теди. — Десето поколение ирландец. — Той се ухили леко на Коули. — И, да, мога да проследя произхода си, докторе.

— Но кръщелното ви име? Теодор?

— Едуард.

Коули наклони стола си назад и ръцете му се смъкнаха от брадичката. Почука с един нож за отваряне на писма по ръба на бюрото: звукът беше тих и настойчив като сняг, сипещ се по покрив.

— Съпругата ми — каза той — се казва Маргарет. И въпреки това никой, освен мен не я нарича така. Някои от най-старите й приятели й казват Марго, което определено е доста логично, но всички други я наричат Пеги. Никога не съм разбирал това.

— Какво?

— Как от „Маргарет“ се получава „Пеги“. И въпреки това е много често срещано. Или как от „Едуард“ се получава „Теди“. В „Маргарет“ няма буква „п“, а в „Едуард“ няма „т“.

Теди сви рамене:

— Как е първото ви име?

— Джон.

— Някой да ви е наричал Джак?

Коули поклати глава:

— Повечето хора просто ме наричат „докторе“.

Водата се удряше леко в прозореца, а Коули сякаш прехвърляше разговора им в ума си, с поглед, станал лъскав и далечен, а после Чък попита:

— Госпожица Соландо опасна ли е?

— Всичките ни пациенти са показвали склонност към насилие — каза Коули. — Затова са тук. Мъже и жени. Рейчъл Соландо била вдовица от войната. Удавила трите си деца в езерото зад къщата си. Извела ги едно по едно и държала главите им под водата, докато умрели. После ги отнесла обратно в къщата, подредила ги около кухненската маса и закусвала заедно с тях, преди да се отбие един от съседите.

— И съседа ли е убила? — попита Чък.

Веждите на Коули се повдигнаха и той леко въздъхна:

— Не. Поканила го да седне и да закуси с тях. Той, естествено, отклонил поканата, и се обадил на полицията. Рейчъл още вярва, че децата са живи и я чакат. Това може да обясни защо се е опитала да избяга.

— За да се върне у дома — каза Теди.

Коули кимна.

— И къде е това? — попита Чък.

— Едно градче в Бъркшайър Хилс. На приблизително сто мили оттук. — Коули наклони глава и посочи прозореца зад гърба си. — За да стигнеш с плуване дотам, не достигаш суша в продължение на единайсет мили. За да стигнеш с плуване на север, не стигаш суша чак до Нюфаундленд.

Теди каза:

— И сте претърсили землището на болницата.

— Да.

— Много щателно?

Коули се забави няколко секунди с отговора, докато премяташе из ръцете си сребърна фигурка на кон върху бюрото си.

— Надзирателят, хората му и група санитари прекараха цялата нощ и голяма част от сутринта в претърсване на острова и на всяка сграда в тази институция. Нито следа. Онова, което е още по-обезпокоително е, че не можем да разберем как е излязла от стаята си. Тя беше заключена отвън, а единственият й прозорец беше с решетки. Не открихме признаци ключалките да са разбивани. — Той отмести поглед от коня и хвърли поглед към Теди и Чък. — Сякаш се е изпарила през стените.