Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— И двете.

— И вие проверихте тези места.

— Да, сър.

— Докато вратата още е била отворена.

— Сър?

— Казахте, че сте влезли в стаята, огледали сте наоколо и не сте могли да откриете пациентката. После сте затворили вратата зад себе си.

— Не, аз… Ами…

Теди зачака и отново дръпна от цигарата, която Коули му беше дал. Беше с мек вкус, по-наситен от този на „Честърфийлд“, а мирисът на дима също беше различен, почти сладък.

— Всичко отне около пет секунди, сър — каза Гантън. — Дрешникът няма врата. Аз поглеждам там, поглеждам под леглото, и затварям вратата. Няма място, където би могла да се скрие. Стаята е малка.

— Да се прилепи към стената, обаче? — каза Теди. — Вдясно или вляво от вратата?

— Не. — Гантън поклати глава, и за пръв път на Теди му се стори, че съзира гняв, някакво чувство на първична омраза зад сведените очи и всички онези „Да, господа“ и „Не, господа“.

— Неправдоподобно е — обърна се Коули към Теди. — Разбирам какво имате предвид, господин началник, но видите ли веднъж стаята, ще разберете, че за господин Гантън би било трудно да не забележи пациентката, ако тя е стояла където и да е в рамките на четирите й стени.

— Точно така — каза Гантън, като сега вече се взираше открито в Теди, и Теди видя, че този човек изпитва силна гордост от професионалната си етика, която Теди, с въпроса си, беше успял да оскърби.

— Благодаря, господин Гантън — каза Коули. — Засега друго няма.

Гантън се надигна, очите му се задържаха върху Теди за още няколко секунди, а после каза: „Благодаря, докторе“ и излезе от стаята.

Мълчаха в продължение на минута, докато допушиха цигарите си и ги загасиха в пепелниците, след което Чък каза:

— Мисля, че сега трябва да видим стаята, докторе.

— Разбира се — каза Коули и излезе иззад бюрото: в ръката си държеше ключове на халка с големината на автомобилен тас. — Последвайте ме.

Беше миниатюрна стая, с врата, която се отваряше навътре и надясно, вратата беше изработена от стомана, а пантите — добре смазани, така че тя се люшна силно и се удари в стената отдясно. От лявата им страна имаше къса стена, а след това — малък дървен дрешник, в който на пластмасови закачалки висяха няколко ризи и панталони с връзки за пристягане.

— Дотук с онази теория — призна Теди.

Коули кимна.

— Няма къде да се скрие от никого, застанал на този праг.

— Ами, таванът — каза Чък, и те и тримата вдигнаха погледи и дори Коули успя да се усмихне.

Коули затвори вратата зад тях и Теди веднага усети как по гърба му полази чувството, че се намира в затвор. Може и да го наричаха стая, но си беше килия. Прозорецът, издигащ се високо над тясното легло, беше с решетки. До дясната стена беше опряна малка тоалетка, а подът и стените бяха от бял бетон, типичен за институциите. Когато и тримата бяха в стаята, едва имаше място да се движат, без да се сблъскат.

Теди попита:

— Кой друг е имал достъп до тази стая?

— По това време на нощта? Твърде малко хора биха имали причина да са в отделението.

— Със сигурност — каза Теди. — Но кой обикновено има достъп?

— Санитарите, разбира се.

— Лекарите? — попита Чък.

— Е, всъщност, сестрите — каза Коули.

— Значи лекарите нямат ключове за тази стая? — попита Теди.

— Имат — каза Коули. — Но в десет вечерта лекарите вече са си тръгнали за през нощта.

— И са предали ключовете си?

— Да.

— А това отбелязва ли се някъде?

— Не следвам мисълта ви.

Чък каза:

— Те трябва да се разписват, когато предават и получават ключовете си, докторе — ето какво се чудим.

— Разбира се.

— И можем да проверим данните от разписването снощи — каза Теди.

— Да, да. Разбира се.

— А те вероятно се съхраняват в клетката, която видяхме на първия етаж — каза Чък. — Онази с пазача вътре и стената с ключовете зад гърба му?

Коули му кимна бързо.

— И личните досиета — каза Теди, — на медицинския персонал, санитарите и пазачите. Ще ни е необходим достъп до тях.

Коули го погледна с присвити очи, сякаш от лицето на Теди изскачаха личинки:

— Защо?

— Една жена изчезва от заключена стая, докторе? Тя е на малък остров, и никой не може да я открие? Трябва поне да обмисля възможността, че са й помогнали.

— Ще видим — каза Коули.

— Ще видим ?

— Да, господин комисар. Ще трябва да говоря с надзирателя и с още някои хора от персонала. Ще вземем решение по молбата ви на основание на…

— Докторе — каза Теди, — това не беше молба. Тук сме по заповед на правителството. Това е федерално учреждение, от което е избягал опасен затворник…