Деннис Лихэйн: Злокобен остров

— Грайс е тук, нали? — попита Теди.

Макферсън кимна:

— Винсънт Грайс, да. В отделение В.

Чък се обърна към Теди:

— Грайс беше онзи, който…?

Теди кимна:

— Избил всичките си роднини, скалпирал ги, и си направил шапки от кожата.

Чък кимаше бързо:

— И си ги слагал, като излизал в града, нали?

— Според вестниците.

Бяха спрели пред двойна врата. Върху месингова табелка, закрепена в средата на дясната врата, пишеше: шеф на персонала: Д-р Дж. Коули.

Макферсън се обърна към тях, с ръка върху дръжката на бравата, и ги погледна с непроницаемо напрегнато изражение.

Макферсън каза:

— В един не толкова просветен век, пациент като Грайс щеше да бъде умъртвен. Но тук могат да го изучават, да установят някакво патологично състояние, може би да изолират аномалията в мозъка му, станала причина той да се откъсне толкова много от приемливите модели на поведение. Ако могат да направят това, може би ще стигнем дотам, че един ден подобно откъсване ще може да бъде напълно изкоренено от обществото.

Той сякаш чакаше отговор, с ръка, застинала върху дръжката на бравата.

— Мечтите са хубаво нещо — каза Чък. — Не мислите ли?

Д-р Коули беше толкова слаб, че направо можеше да мине за мършав. Не точно като кльощавите тела, от които бяха останали само кости и хрущяли, които Теди беше видял в Дахау, но определено имаше нужда от серия хубави яденета. Малките му тъмни очи бяха хлътнали дълбоко назад в орбитите си, а сенките, които тръгваха от тях, се разливаха като кръв по останалата част от лицето му. Страните му бяха толкова хлътнали, че изглеждаха сплескани, а плътта около тях беше осеяна със стари белези от акне. Устните и носът му бяха тънки като останалата част от него, а брадичката му изглеждаше толкова смалена, че почти липсваше. Онова, което беше останало от косата му, беше тъмно като очите му и сенките под тях.

Той обаче имаше експлозивна усмивка, бодра и пращяща от увереност, която осветяваше ирисите му, и сега я използва, когато заобиколи бюрото и дойде да ги поздрави, с протегната ръка.

— Представители на военната полиция Даниелс и Аул — рече той. — Радвам се, че дойдохте толкова бързо.

Ръката му беше суха и гладка като на статуя в тази на Теди, а хватката му бе стряскащо силна, когато стисна костите на ръката на Теди и Теди почувства натиска чак в горната част на ръката си над лакътя. Очите на Коули блеснаха за момент, сякаш искаше да каже: „Това не го очаквахте, нали?“, а после той се насочи към Чък.

Ръкува се с Чък с думите: „Приятно ми е да се запознаем, сър“, а след това усмивката светкавично изчезна от лицето му и той каза на Макферсън:

— Това ще бъде всичко засега, господин заместник-надзирател. Благодаря ви.

Макферсън рече:

— Да, сър. За мен беше удоволствие, господа — и излезе заднишком от стаята.

Коули отново се усмихна, но този път усмивката му беше по-лепкава и напомни на Теди за тънката ципа, която се образува на супата.

— Макферсън е добър човек. Нетърпелив и изпълнен с желание.

— За какво? — попита Теди, като седна пред бюрото му.

Усмивката на Коули отново помръкна, като изкриви едната страна на лицето му и застина там за миг.

— Извинете?

— Той е нетърпелив и изпълнен с желание — каза Теди. — Но за какво?

Коули седна зад бюрото от тиково дърво и разпери ръце.

— За работата. Морално сливане между закона и реда и клиничното лечение. Само преди половин столетие, а в някои случаи дори по-малко, становището по отношение на пациенти като онези, с които си имаме работа ние, е било, че те трябва в най-добрия случай да бъдат оковавани и оставени в собствената си мръсотия и боклуци. Бяха системно бити, сякаш това можеше да пропъди психозата. Превръщахме ги в демони. Измъчвахме ги. Подлагахме ги на изтезания, да. Забивахме свредели в мозъците им. Дори понякога ги давехме.

— А сега? — попита Чък.

— Сега ги лекуваме. В морално отношение. Опитваме се да ги изцеляваме, да се грижим за тях. А ако това се окаже неуспешно, поне внасяме някакво спокойствие в живота им.

— А жертвите им? — попита Теди.

Коули повдигна вежди в очакване.

— Това наистина са извършители на жестоки престъпления — каза Теди. — Нали така?

Коули кимна:

— Много жестоки, всъщност.

— Значи са наранили хора — каза Теди. — А в много случаи са ги убили.

— О, в повечето.

— Тогава защо това спокойствие има значение, като помислите за жертвите им?

Коули каза:

— Защото работата ми е да лекувам тях, а не техните жертви. Не мога да помогна на жертвите им. Естествено е всяка професия да има граници. Това са моите. Аз мога да се погрижа единствено за пациентите си. — Той се усмихна. — Сенаторът обясни ли ви ситуацията?