Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Пациент.

— Опасен пациент — каза Теди, като говореше с възможно най-равен тон — който е избягал. Докторе, ако откажете да помогнете в залавянето на тази пациентка, вие, за нещастие… Чък?

Чък каза:

— Възпрепятствате правосъдието, докторе.

Коули погледна Чък, сякаш беше очаквал проблеми от страна на Теди, но не беше предвидил държанието на Чък.

— Да, добре — каза той, с напълно безжизнен глас, — мога само да кажа, че ще направя всичко възможно да удовлетворя искането ви.

Теди и Чък си размениха кратък поглед, и отново започнаха да оглеждат голата стая. Коули вероятно не беше свикнал с въпроси, които продължаваха, след като беше показал неудоволствието си от тях, затова двамата му дадоха минута да си поеме дъх.

Теди погледна в малък дрешник и видя три бели ризи и два чифта бели обувки.

— По колко чифта обувки се дават на пациентите?

— Два.

— Значи тя е излязла боса от стаята?

— Да. — Коули оправи вратовръзката под бялата си престилка и след това посочи към голям лист хартия, който лежеше на леглото. — Намерихме това зад тоалетката. Не знаем какво означава. Надявахме се, че някой ще може да ни каже.

Теди вдигна листа, и когато го преобърна, видя, че от другата страна имаше нещо като таблица с букви и цифри, от онези, които се използваха за измерване остротата на зрението. Той отново го обърна и го вдигна да го види Чък:

ЗАКОНЪТ НА 4

АЗ СЪМ 47

ТЕ БЯХА 80

+ ВИЕ СТЕ 3

НИЕ СМЕ 4

НО

КОЙ Е 67?

На Теди му беше неприятно дори да го държи. Ръбовете на листа гъделичкаха пръстите му.

Чък каза:

— Проклет да съм, ако знам.

Коули пристъпи до тях.

— Доста подобно на нашето клинично заключение.

— „Ние сме трима“ — каза Теди.

Чък погледна листа с присвити очи:

— Хм?

— Възможно е ние да сме тримата — рече Теди. — Ние тримата точно сега, докато стоим в тази стая.

Чък поклати глава:

— Как може тя да предвиди това?

Теди сви рамене:

— Това е предположение.

— Да.

Коули каза:

— Така е, и все пак Рейчъл е доста изобретателна в игрите си. Нейните заблуди — особено онази, която й позволява да вярва, че трите й деца са още живи — са изградени на много крехка, но сложна основа. За да поддържа структурата, тя придава на живота си сложна повествователна нишка, която е напълно измислена.

Чък бавно обърна глава и погледна Коули:

— Ще имам нужда от диплома, за да разбера това, докторе.

Коули се засмя.

— Помислете си за лъжите, които казвате на родителите си в детството. Колко сложни и оплетени са те. Вместо да съчинявате обикновени и прости, за да обясните защо не сте отишли на училище или сте забравили задълженията си, вие ги разкрасявате, правите ги да звучат фантастично. Нали?

Чък се замисли по въпроса и кимна.

Теди каза:

— Естествено. Престъпниците правят същото.

— Именно. Идеята е да предизвикат недоумение. Да объркат слушателя, докато той от чисто изтощение повярва друго, освен истината. Сега си помислете за лъжите, които казвате на себе си. Точно това прави Рейчъл. За четири години тя дори не е осъзнала факта, че се намира в лечебно заведение. В нейните представи тя все още си беше вкъщи, в дома си на бъркширските хълмове, а ние бяхме доставчици, млекари, пощальони, които просто се отбиват. Независимо каква беше реалността, тя само със силата на волята си усилваше илюзиите си.

— Но как така истината никога не прониква в съзнанието й? — попита Теди. — Искам да кажа, тя е в заведение за душевноболни. Как не забелязва това от време на време?

— А — каза Коули — сега навлизаме в истинската ужасна красота на напълно оформената параноидна структура на шизофреника. Господа, ако вярвате, че сте единствените пазители на истината, тогава значи всички останали лъжат. А ако всички останали лъжат…

— Тогава всяка истина, която изрекат — каза Чък — трябва да е лъжа.

Коули вдигна палец и насочи показалеца си към него като пистолет:

— Започвате да схващате.

Теди каза:

— И това по някакъв начин се изразява в тези числа?

— Трябва да е така. Те трябва да представляват нещо. При Рейчъл никоя мисъл не беше неоснователна или второстепенна. Тя трябваше да предпазва създадената в ума й структура от рухване, а за да направи това, трябваше да мисли винаги. Искрено вярвам, че това ще ни подскаже къде е отишла.

Само за миг, на Теди му се стори, че написаното му говореше, ставаше по-ясно. Ставаше дума за първите две числа — 47 и 80, — чувстваше как нещо във връзка с тях гложди мозъка му като мелодия на песен, която се опитваше да си спомни, докато по радиото звучеше съвсем различна мелодия. Числото 47 беше най-лесната улика. Беше точно пред очите му. Беше толкова просто. Беше…