Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди се изпъна в цял ръст:

— Комисар от Военната полиция на Съединените щати Едуард Даниелс. Това е партньорът ми, комисар от Военната полиция на Съединените щати Чарлс Аул.

Чък помаха леко на групата и отново пъхна ръка в джоба си.

Теди каза:

— Господин заместник-надзирател, вие и вашите хора сте претърсили района.

— Определено.

— И открихте…?

Макферсън се изпъна в стола си:

— Не открихме доказателства, които да сочат към избягала жена. Никакви парчета от разкъсани дрехи, никакви следи от стъпки, никакви огънати клони. Снощи течението беше силно, имаше прилив. Плуването е щяло да бъде напълно невъзможно.

— Но може да е опитала. — Това беше изречено от сестрата, Кери Марино, стройна жена със сноп червена коса, която беше освободила от кока си и измъкнала от друга шнола точно над първия прешлен на гръбнака, веднага щом влезе в стаята. Касинката беше в скута й, и тя прокарваше пръсти през косата си с ленив маниер, който целеше да изрази досада, но караше всички мъже в стаята да хвърлят крадешком погледи към нея, по начина, по който умореното прокарване на пръсти из косата предполагаше нуждата да си легнеш.

Макферсън каза:

— Какво означаваше това?

Пръстите на Марино спряха да се движат из косата й и тя ги пусна в скута си.

— Откъде знаем, че не се е опитала да плува, а накрая вместо това се е удавила?

— Досега течението щеше вече да я е изхвърлило на брега. — Коули се прозя в юмрука си. — Отливът?

Марино вдигна ръка, сякаш за да каже: „О, извинявайте, момчета“, и каза:

— Просто си помислих.

— И ние оценяваме това — каза Коули. — Господин комисар, задайте въпросите си, моля. Беше дълъг ден.

Теди хвърли поглед към Чък, а в отговор Чък също го погледна. Изчезнала жена, с досие, в което беше отбелязано насилие, на свобода на един малък остров, а всички, изглежда, просто искаха да си легнат.

Теди каза:

— Господин Гантън вече ни каза, че се отбил да нагледа госпожица Соландо в полунощ и установил, че е изчезнала. Ключалките за решетката на прозореца в стаята й и вратата не били насилвани. Господин Гантън, имаше ли момент между десет и дванайсет часа през нощта, в който не сте имали видимост към коридора на третия етаж?

Няколко души обърнаха глави да погледнат Гантън, и Теди се смути, когато видя нещо като развеселено пламъче в някои от лицата, сякаш той беше учителят на третокласниците, задал въпрос на най-схватливото хлапе в класа.

Гантън заговори, забил поглед в краката си:

— Единственият момент, когато не държах под око онзи коридор, беше, когато влязох в стаята й и открих, че я няма.

— Това вероятно е отнело трийсет секунди.

— По-скоро петнайсет. — Той погледна към Теди. — Стаята е малка.

— Но иначе?

— Иначе до десет часа вече всички бяха заключени. Тя се прибра последна в стаята си. Аз седнах на площадката, и два часа не видях никого.

— И изобщо не сте напускали поста си?

— Не, сър.

— Нито дори за чаша кафе, нищо?

Гантън поклати глава.

— Добре, хора — каза Чък, като се отдръпна от гредата, на която се подпираше. — Тук трябва да направя един огромен скок. Само заради спора, и без да имам намерение да проявявам неуважение към господин Гантън, трябва да предположа — да се заиграем с идеята, че по някакъв начин госпожица Соландо се е промъкнала през тавана или нещо такова.

Няколко души от групата се подсмихнаха.

— И успява да се добере до стълбището, което води надолу до втория етаж. Покрай кого ще трябва да мине?

Санитар с млечнобяла кожа и оранжева коса вдигна ръка.

— А вашето име? — попита Теди.

— Глен. Глен Мига.

— Добре, Глен. Цяла нощ ли беше на поста си?

— Ъъ, да.

Теди каза:

— Глен.

— Да? — Той вдигна поглед от кожичката под нокътя си, която чоплеше.

— Истината.

Глен хвърли поглед към Коули, после отново към Теди.

— Да, бях.

— Глен — каза Теди, — хайде.

Глен издържа на погледа на Теди, очите му започнаха да се разширяват, и после каза:

— Отидох до тоалетната.

Коули се наведе напред, като опря длани на коленете си:

— Кой те замести?

— Бързо се изпиках, сър — каза Глен. — Ъъ, тоест, облекчих се. Съжалявам.

— Колко време? — попита Теди.

Глен сви рамене:

— Минута. Най-много.

— Една минута. Сигурен ли си?

— Не съм камила.

— Не.

— Влязох и веднага излязох.

— Нарушил си протокола — каза Коули. — Иисусе.

— Знам, сър. Аз…

— В колко часа беше това? — попита Теди.

— Единайсет и трийсет. Там някъде. — Страхът на Глен от Коули се превръщаше в омраза към Теди. След още няколко въпроса щеше да стане враждебен.