Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Сестра Марино — каза Теди, — участвали сте в сеанса по групова терапия снощи.

— Да.

— Да се е случило нещо необичайно?

— Дайте определение за „необичайно“.

— Извинете?

— Това е заведение за душевноболни пациенти, господин комисар. За душевноболни престъпници. „Обичайното“ не е особено голяма част от ежедневието ни.

Теди й кимна и й се усмихна глуповато.

— Нека се изразя по друг начин. Снощи по време на груповата терапия случи ли се нещо, по-запомнящо се от… хм…?

— Нормалното? — каза тя.

Това накара Коули да се усмихне: няколко души се засмяха.

Теди кимна.

Тя обмисли въпроса за около минута: пепелта от цигарата й побеля и се изкриви. Тя я забеляза, изтръска я в пепелника и вдигна глава:

— Не. Съжалявам.

— А госпожица Соландо говори ли снощи?

— Мисля, че да, два пъти.

— За какво?

Марино погледна през рамо към Коули.

Той каза:

— За момента нарушаваме поверителността между лекар и пациент в разговорите с комисаря.

Тя кимна, макар Теди да бе наясно, че тази концепция не й допада особено.

— Обсъждахме управляването на гнева. Напоследък имахме няколко случая на неуместни изблици на невъздържаност.

— От какъв род?

— Пациенти, които крещяха на други пациенти, сбивания, такива работи. Нищо извън нормата, просто малко повишаване на напрежението през последните седмици, което вероятно се дължеше повече на горещата вълна, отколкото на друго. Затова снощи обсъждахме подходящи и неподходящи начини за проява на нервност или неудоволствие.

— Госпожица Соландо имаше ли някакви проблеми с контролирането на гнева напоследък?

— Рейчъл? Не, Рейчъл се разстройваше само когато валеше. Това беше приносът й към груповата терапия снощи. „Чувам дъжд. Чувам дъжд. Не е тук, но идва. Какво можем да направим за храната?“

— Храната ли?

Марино смачка цигарата си, за да я изгаси, и кимна:

— Рейчъл мразеше храната тук. Постоянно се оплакваше.

— Основателно ли? — попита Теди.

Марино се сдържа, преди полуусмивката й да стане истинска. Сведе очи:

— Човек би могъл да твърди, че причината вероятно е разбираема. Ние не оцветяваме причините или мотивите с определения от рода на „добри“ и „лоши“, или с морални предположения.

Теди кимна:

— А снощи тук е бил някой си д-р Шийхан. Той е ръководил сеанса по групова терапия. Тук ли е?

Никой не проговори. Няколко мъже загасиха цигарите си във високия пепелник между столовете.

Най-накрая Коули каза:

— Д-р Шийхан замина със сутрешния ферибот. Онзи, който взехте на връщане.

— Защо?

— От известно време е планирал ваканция.

— Но ние трябва да говорим с него.

Коули каза:

— Разполагам с обобщаващите документи във връзка със сеанса по групова терапия. Имам всичките му бележки. Той тръгна от главната сграда в десет часа снощи, и се оттегли в жилището си. На сутринта замина. Вече отдавна беше време да си вземе почивка, и също така отдавна я планираше. Не видяхме причина да го задържаме тук.

Теди погледна Макферсън:

— Вие одобрихте ли това?

Макферсън кимна.

— Всичко е затворено — каза Теди. — Избягала е пациентка. Как така позволявате на някого да си тръгне по време на специален режим?

Макферсън каза:

— Потвърдихме къде се е намирал през нощта. Премислихме всичко, и не можахме да измислим никаква причина да го задържим.

— Той е лекар — рече Коули.

— За бога — тихо каза Теди. Най-голямото нарушение в стандартните процедури за действие, с което някога се беше сблъсквал в наказателна институция, а всички се държаха, сякаш не беше станало нищо особено.

— Къде отиде той?

— Извинете?

— На почивка? — каза Теди. — Къде замина той?

Коули вдигна поглед към тавана, опитвайки се да си спомни.

— Ню Йорк, мисля. Градът. Оттам е семейството му. Парк Авеню.

— Ще ми трябва телефонен номер — каза Теди.

— Не разбирам защо…

— Докторе — каза Теди, — ще ми трябва телефонен номер.

— Ще ви го намерим, господин комисар. — Коули не откъсваше очи от тавана. — Нещо друго?

— Можете да се обзаложите — каза Теди.

Брадичката на Коули се смъкна и той погледна през стаята към Теди.

— Трябва ми телефон — каза Теди.

Телефонът в стаята на медицинските сестри издаваше единствено неясно жужене на въздуха. В отделението имаше още четири, заключени зад стъкло, и щом стъклото беше отворено, телефоните дадоха същия резултат.

Теди и д-р Коули отидоха до централния номератор на първия етаж в главната болнична сграда. Когато влязоха, операторът вдигна поглед, с окачени на врата чифт слушалки.