Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Благодаря, Глен — каза Теди и се обърна отново към Чък, като наклони леко глава.

— В единайсет и трийсет — рече Чък, — или някъде по това време, играта на покер още ли беше в разгара си?

Няколко души обърнаха глави един към друг, а после отново към Чък, а после един негър кимна, последван от останалите санитари.

— Кой участваше все още в този момент?

Четирима негри и един бял вдигнаха ръце.

Чък се съсредоточи върху водача им — първият, който кимна, първият, който вдигна ръка. Закръглен, пълен тип, с глава, обръсната и лъщяща под светлината.

— Име?

— Трей, сър. Трей Уошингтън.

— Трей, къде седяхте всички?

Трей посочи към пода:

— Ей тука някъде. В средата на стаята. С изглед точно към онова стълбище. Държахме под око предната врата, и задната също.

Чък се приближи и застана до него, проточи глава да види предната и задната врата и стълбището.

— Добра позиция.

Трей сниши глас:

— Не става дума само за пациентите, сър. А и за докторите, за някои от сестрите, които не ни харесват. Не се предполага да играем карти. Трябва да можем да виждаме кой идва, та веднага бързичко да грабнем по един парцал.

Чък се усмихна:

— Бас държа, че наистина си бърз.

— Виждали ли сте светкавица през август?

— Да.

— Направо е бавна в сравнение с мен, като грабвам оня парцал.

Това разчупи напрежението в групата: сестра Марино не успя да сдържи усмивката си, а Теди забеляза как няколко от негрите отпуснаха ръце. Тогава разбра, че през целия им престой тук Чък ще играе ролята на доброто ченге. Биваше го да се оправя с хората, сякаш щеше да се чувства удобно във всяка определена група от населението, независимо от цвета или дори езика. Теди се запита как, по дяволите, от службата в Сиатъл са го оставили да си тръгне, независимо дали имаше приятелка японка, или не.

Теди, от друга страна, винаги инстинктивно поемаше ролята на водача. Веднъж щом мъжете приемеха това, както бързо им се налагаше да го направят през войната, те се разбираха прекрасно с него. Дотогава обаче винаги имаше напрежение.

— Добре, добре. — Чък вдигна ръка да укроти смеха, самият той все още ухилен. — И така, Трей, значи всички бяхте долу на стълбите и играехте карти. Кога разбрахте, че нещо не е наред?

— Когато Айк — а-а, господин Гантън, искам да кажа — той почва да крещи: „Повикайте надзирателя. Имаме бягство“.

— А това по кое време беше?

— Дванайсет часът, две минути и трийсет и девет секунди.

Чък повдигна вежди:

— Ти да не си часовник?

— Не, сър, но съм се научил да поглеждам някой часовник при първия знак за беда. Всичко може да се окаже това, на което казвате „инцидент“, всички трябва да попълваме РИ, „рапорт за инцидента“. Първото, което те питат, като предадеш РИ, е по кое време е започнал инцидентът. А като пишеш достатъчно рапорти за инциденти? Става ти втора природа да погледнеш някой часовник при първия намек за неприятност.

Няколко от санитарите кимаха, докато той говореше, и от устата им се отрониха по няколко „А-ха“ и „Точно така“, сякаш бяха на църковна служба.

Чък погледна Теди: е, какво ще кажеш за това?

— Значи дванайсет и две — каза Чък.

— И трийсет и девет секунди.

Теди се обърна към Гантън:

— Тези допълнителни две минути след полунощ… това трябва да е, защото сте проверили няколко стаи, преди да стигнете до тази на госпожица Соландо, нали така?

Гантън кимна:

— Тя е петата надолу по коридора.

— Надзирателят кога пристигна на мястото? — попита Теди.

Трей каза:

— Хиксвил — това е един от пазачите — той влиза пръв през предната врата. Беше на портата, мисля. Той влиза в дванайсет и шест и двайсет и две секунди. Надзирателят идва четири минути след това с шест мъже.

Теди се обърна към сестра Марино:

— Вие чувате цялата суматоха и…

— Заключвам сестринската стая. Излизам в коридора на рецепцията горе-долу по същото време, когато Хиксвил минава през входната врата. — Тя сви рамене и запали цигара, а няколко други членове на групата приеха това като знак и също запалиха.

— И никой не е можел да се прокрадне покрай вас в стаята на сестрите?

Тя подпря брадичка върху опакото на дланта си и се втренчи през сърповидна струйка дим към него:

— Да се промъкне покрай мен и да стигне къде? До вратата на отделението по хидротерапия? Влезеш ли там, се оказваш заключен в циментова ниша с множество вани и няколко малки басейна.

— Проверена ли беше тази стая?

— Беше, господин комисар — каза Макферсън, който сега прозвуча уморено.