Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Може да са на шоу на Фатс Домино ей сега, докато си говорим.

Теди спря в далечния край на спалните помещения за персонала, и застана с лице към оранжевата стена.

— Но защо не са повикали кучетата?

— Ами, повикаха ги — каза Чък. Изисквания на протокола. Трябваше да доведат някого, а в случай на бягство от място като това се обаждат на нас. Но ако прикриват замесване на хора от персонала, тогава ние сме тук само за да потвърдим тяхната история — че са направили всичко по устав.

— Добре — каза Теди. — Но защо им е да покриват Шийхан?

Чък подпря долната част на обувката си на стената, и сгъна коляно, докато палеше цигара.

— Не знам. Още не съм го премислил.

— Ако Шийхан наистина я е измъкнал оттук, значи е подпъхнал нещо на някого.

— Наложило се е.

— На доста народ.

— На доста служители, във всеки случай. Един-двама пазачи.

— На някого на ферибота. Може би на повече от един човек.

— Освен ако не е заминал по друг начин, а не с ферибота. Може да си е имал собствена лодка.

Теди се позамисли върху този вариант.

— Идва от богато място. Парк Авеню, според Коули.

— Е, значи, ето — със собствена лодка.

Теди погледна нагоре по стената към тънката жица отгоре: въздухът около тях се разтягаше като мехурче, притиснато към стъкло.

— Това повдига толкова въпроси, на колкото отговаря — каза след малко Теди.

— Как така?

— Какви са онези кодове в стаята на Рейчъл Соландо?

— Е, тя е луда.

— Защо да ни го показва обаче? Искам да кажа, ако това е прикриване, защо не направи така, че да ни е по-лесно да се откажем от докладите и да се приберем у дома? „Служителят е заспал“. Или „Резето на прозореца е ръждясало и се е разпаднало, а ние не сме забелязали“.

Чък притисна глава към стената.

— Може би са били самотни. Нуждаели са се от малко компания от външния свят.

— Разбира се. Скалъпили са някаква история, за да могат да ни докарат тук? За да си имат нова тема за бъбрене? Ще се хвана на това.

Чък се обърна и погледна назад към „Ашклиф“:

— Шегата настрана…

Теди също се обърна и двамата застанаха с лице към „Ашклиф“:

— Разбира се…

— Започвам да се изнервям тук, Теди.

Наричали са го „Голямата стая“ — каза Коули, докато ги водеше през настланото си с паркет фоайе към две дъбови врати с месингови кръгли дръжки, големи колкото ананаси. — Говоря сериозно. Жена ми намери на тавана няколко неизпратени писма от първия собственик, полковник Спиви. Непрекъснато разправяше за Голямата стая, която строял.

Коули дръпна назад един от ананасите и отвори рязко вратата.

Чък подсвирна тихо. Теди и Долорес бяха притежавали апартамент на Бътънууд, за който приятелите им завиждаха заради размерите му: централен коридор между стаите, който сякаш продължаваше и продължаваше, дълъг колкото цяло футболно игрище, и въпреки всичко онзи апартамент можеше да се побере два пъти в тази стая.

Подът беше от мрамор, покрит тук-там с тъмни ориенталски килимчета. Камината беше по-висока от ръста на повечето мъже. Дори само драпираните завеси — по три метра тъмнопурпурно кадифе на всеки прозорец — сигурно струваха повече, отколкото Теди изкарваше за година. Може би за две. Билярдна маса заемаше един ъгъл под маслени портрети на мъж в синя униформа на армията на Съюза, друг на жена в набрана бяла рокля, трети портрет на мъжа и жената заедно, с едно куче в краката им, а зад тях — същата гигантска камина.

— Полковникът? — попита Теди.

Коули проследи погледа му и кимна.

— Освободен от командването малко след като тези портрети били завършени. Намерихме ги в мазето заедно с билярдна маса, килимите и по-голямата част от столовете. Трябва да видите това мазе, господин комисар. Можем да сместим Поло Граундс там долу.

Теди усети мирис на тютюн за лула и двамата с Чък се обърнаха едновременно и осъзнаха, че в стаята има още един мъж. Седеше с гръб към тях в кресло с висока облегалка и странични облегалки за главата и ръцете с лице към камината: единият му крак беше изпънат върху коляното на другия крак и на него беше подпряна книга.

Коули ги поведе към камината и посочи към подредени в кръг столове около плочата на огнището, докато той прекоси стаята и отиде до барчето.

— Какво ще пиете, господа?

Чък каза:

— Ръжено уиски, ако имате.

— Мисля, че ще изнамеря малко. Комисар Даниелс?

— Сода и малко лед.

Непознатият вдигна поглед към тях:

— Не си позволявате алкохол?