Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Хубава нощ. — Гласът му се издигна над тропането на чистачките и барабанящия дъжд.

Теди погледна през задния прозорец и видя размазаните силуети на Коули и Нахринг на верандата, които им махаха за довиждане.

— Не става нито за човек, нито за животно — каза Макферсън, когато един тънък клон, откъснат от ствола на дървото, премина плавно покрай предното стъкло.

Чък попита:

— Откога работите тук, Макферсън?

— Четири години.

— Някога преди имали ли сте бягство?

— По дяволите, не.

— А нарушение? Сещате се, някой да е изчезвал за час-два?

Макферсън поклати глава.

— Дори не и това. Трябва да си, ами, наистина някаква шибана откачалка. Къде можеш да отидеш?

— Какво ще кажете за д-р Шийхан? — попита Теди. — Познавате ли го?

— Разбира се.

— Откога е тук?

— Мисля, че една година преди мен.

— Значи от пет години.

— Звучи правилно.

— Той работеше ли много с госпожица Соландо?

— Не и доколкото ми е известно. Основният й психотерапевт беше д-р Коули.

— Обичайно ли е главният лекар да бъде основният лекуващ лекар на даден пациент?

Макферсън провлече:

— Ами…

Те чакаха, а чистачките продължаваха да тропат, и тъмните дървета се навеждаха към тях.

— Зависи — каза Макферсън, като махна на пазача, докато пакардът влизаше бавно през главната порта. — Разбира се, д-р Коули участва много в лечението на пациентите от отделение В. А и после, да, има и още няколко в другите отделения, чиито случаи се поемат от него.

— Кой, освен госпожица Соландо?

Макферсън спря пред мъжкото спално помещение.

— Ще възразите ли, ако не заобиколя от другата страна, за да ви отворя вратите? Наспете се хубаво. Сигурен съм, че на сутринта д-р Коули ще отговори на всичките ви въпроси.

— Макферсън — каза Теди, докато отваряше вратата си.

Макферсън погледна назад над седалката към него.

— Не сте много добър в това — каза Теди.

— Добър в какво?

Теди му отправи мрачна усмивка и пристъпи навън в дъжда.

Деляха една стая с Трей Уошингтън и още един санитар на име Биби Лус. Стаята беше доста голяма, с по две двуетажни легла и малко място за сядане, където Грей и Биби играеха карти, когато Теди и Чък влязоха. Теди и Чък си изсушиха косите с бели хавлиени кърпи от една купчина, която някой им беше оставил върху горното легло, а после си придърпаха столове и се включиха в играта.

Трей и Биби играеха на дребно, а цигарите се смятаха за приемлив заместител, ако на някого му свършеха парите. Теди излъга и тримата на покер със седем карти, излезе от играта с пет долара и осемнайсет цигари на флаш спатии, прибра цигарите и от този момент нататък продължи да играе консервативно.

Истинският играч обаче се оказа Чък, приветлив, както винаги, неразгадаем, докато трупаше купчина монети и цигари, а накрая — банкноти, като хвърли поглед надолу към всичко, сякаш изненадан как пред него се е натрупала такава солидна купчина.

Трей каза:

— Май сте си намерили от онези рентгенови очи, г-н комисар.

— Предполагам, че на това му казват късмет.

— Глупости. Мамка му, чак пък такъв късметлия? Измислил е някоя вуду магия.

Чък каза:

— Може би някой копелдак не трябва да си подръпва ухото.

— А?

— Подръпвате долната част на ухото си, господин Уошингтън. Всеки път, щом получите нещо по-малко от чифт и тройка. Той посочи Биби. — А този нещастник…

И тримата избухнаха в смях.

— Той… той — не, чакайте малко, чакайте — на него… на него започват да му играят очите, започва да гледа чиповете на всички, точно преди да блъфира. Какво прави обаче, когато му провърви? Той си е напълно спокоен и вглъбен в себе си.

Трей раздра въздуха с най-шумния си кикот и плесна по масата.

— Ами комисар Даниелс? Той как се издава?

Чък се ухили:

— Да издам партньора си? Не, не и пак не.

— Ооооо! — Биби посочи през масата към тях двамата.

— Не мога да го направя.

— Ясно, ясно — каза Трей — Това си е типично за белите .

Лицето на Чък потъмня и той се втренчи в Трей, докато целият въздух сякаш беше изсмукан от стаята.

Адамовата ябълка на Трей заподскача, той понечи да вдигне извинително ръка и Чък каза:

— Абсолютно. Какво друго може да е? — и усмивката, която разцъфна на лицето му, беше широка като река.

— Нещастник! — Трей стовари длан върху пръстите на Чък и ръката му отскочи.

— Нещастник! — рече Биби.

— Не-ща-стник — каза Чък, а после и тримата се разкикотиха като момиченца.

Теди помисли да пробва, и реши, че ще се провали — бял човек да опитва да звучи като певец на суинг. И все пак… Чък? Чък някак беше успял да се справи.