Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди сведе поглед към човека. Малка червенокоса глава, кацнала като череша върху набито тяло. У него имаше нещо впечатляващо деликатно, нещо, което накара Теди да изпита чувството, че прекарва твърде много време в банята всяка сутрин, за да глези кожата си с талк и ароматични масла.

— А вие сте…? — попита Теди.

— Мой колега — каза Коули. — Д-р Джеремая Нахринг.

Мъжът примигна, разбрал, че го представят, но не подаде ръка, затова нито Теди, нито Чък го направиха.

— Любопитен съм — каза Нахринг, когато Теди и Чък се настаниха в двата стола, които се извиваха от лявата страна на Нахринг.

— Това е страхотно — рече Теди.

— Защо не пиете алкохол? Не е ли общоприето за мъже с вашата професия да пият доста?

Коули му подаде питието и Теди се изправи, прекоси стаята и отиде до рафтовете с книги вдясно от огнището.

— Достатъчно често срещано — каза той. — А във вашата?

— Извинете?

— Във вашата професия — каза Теди. — Винаги съм чувал, че гъмжи от пияници.

— Не и доколкото съм забелязал.

— В такъв случай не сте гледали много старателно, а?

— Не съм сигурен, че следвам мисълта ви.

— Това в чашата ви какво е — студен чай?

Теди се извърна от книгите и проследи как Нахринг хвърли поглед към чашата си и меките му устни потрепнаха в противна усмивка.

— Отлично, господин комисар. Притежавате изключителни защитни механизми. Предполагам, че сте доста умел в разпитите.

Теди поклати глава, забелязвайки, че Коули не притежава много медицински издания, поне не в тази стая. Имаше доста книги, но бяха най-вече романи, няколко тънки книги, за които Теди предположи, че са с поезия, няколко лавици с исторически романи и биографии.

— Не? — каза Нахринг.

— Аз съм комисар от федералната полиция. Ние ги ловим. Това е. В повечето случаи с разговорите се занимават други.

— Аз го нарекох „разпит“, вие го нарекохте разговор. Да, господин комисар, наистина имате удивителни защитни способности. — Той тракна няколко пъти с чашата си със скоч по масата, сякаш аплодираше. — Жестоките мъже ме очароват.

— Кои мъже? — Теди се приближи бавно до стола на Нахринг, погледна надолу към дребния мъж и раздрънка леда в чашата си.

Нахринг наклони глава назад и отпи глътка скоч:

— Жестоките.

— Страхотно предположение направихте, докторе. — Това бе изречено от Чък, който изглеждаше така открито подразнен, както Теди досега не го бе виждал.

— Няма никакво предположение, никакво предположение.

Теди раздрънка чашата си още веднъж, преди да я пресуши: видя как нещо трепна близо до лявото око на Нахринг.

— Ще трябва да се съглася с партньора си — каза той и си седна на мястото.

— Не. — Нахринг превърна тази единствена сричка в три. — Казах, че сте мъже на насилието. Това не е същото, като да ви обвиня, че сте жестоки мъже.

Теди му се усмихна широко:

— Поучете ни.

Коули, застанал зад тях, сложи запис на фонографа и стърженето на игличката беше последвано от разпръснати пукащи звуци и съскане, които напомниха на Теди за телефоните, които се беше опитал да използва. После нежен успокояващ звук на струнни инструменти и пиано замести съскащите звуци. Нещо класическо — Теди разпозна поне това. Пруско. Нещо, което му напомни за кафенетата отвъд океана и за една колекция от записи, която беше видял в кабинета на заместник-коменданта в Дахау: онзи го беше слушал, когато се беше прострелял в устата. Още беше жив, когато Теди и четирима войници влязоха в стаята. Давеше се в кръвта си. Не можеше да се добере до оръжието за втори изстрел, защото беше паднало на пода. Онази тиха музика, чиито звуци пълзяха из стаята като паяци. Минаха още двайсет минути, докато умре, а двама от войниците го питаха: боли ли ви, господин командир — докато претърсваха стаята. Теди беше взел от скута му една фотография в рамка — снимка на жена му и двете му деца: очите на човека се разтвориха широко и той посегна към нея, когато Теди му я взе. Теди отстъпи назад и премести поглед от снимката към човека, напред и назад, напред и назад, докато онзи умря. И през цялото време — онази музика. Направо да те побият тръпки.

— Брамс? — попита Чък.

— Малер. — Коули седна до Нахринг.

— Помолихте за поучение — каза Нахринг.

Теди подпря лакти върху коленете си и разпери ръце.

— Обзалагам се, че още от училищния двор — каза Нахринг — никой от вас не е избягвал физическите конфликти. Това не е намек, че ви е доставяло наслада, а само, че отстъплението не е нещо, което сте смятали за вариант. Да?