Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Сър — каза той, — всичко е прекъснато. Дори радиовръзката.

Коули рече:

— Времето навън не е чак толкова лошо.

Операторът сви рамене:

— Продължавам да опитвам. Обаче не става дума толкова за времето тук. Въпросът е какво е времето от другата страна.

— Продължавайте с опитите — каза Коули. — Когато се оправите и централата проработи, съобщете ми. Този човек трябва да проведе много важен разговор.

Операторът кимна, обърна им гръб и отново си сложи слушалките.

Отвън вятърът се усещаше като притаен дъх.

— Какво правят, ако не се разпишете на влизане? — попита Коули.

— От местното управление? — попита Теди. — Отбелязват го в рапортите, които подават всяка вечер. Обикновено започват да се тревожат след двайсет и четири часа.

Коули кимна:

— Може би дотогава това ще отмине.

— Да отмине ли? — каза Теди. — Та то дори още не е започнало.

Коули сви рамене и тръгна към портата.

— Ще предложа питиета и може би по една-две пури в дома си. В девет часа, ако вие и партньорът ви пожелаете да наминете.

— О — каза Теди. — Можем ли да поговорим тогава?

Коули спря и погледна назад към него. Тъмните дървета от другата страна на стената бяха започнали да се поклащат и да шумолят.

— Ние говорим, господин комисар.

Чък и Теди вървяха из тъмния двор, усещайки бурята във въздуха да набъбва, гореща, около тях сякаш светът беше бременен, подут.

— Това са безсмислици — каза Теди.

— Да.

— Прогнили чак до проклетата вътрешност.

— Ако бях баптист, щях да ти отвърна с: „Амин, братко“.

— „Братко“?

— Както говорят там долу. Служих една година в Мисисипи.

— Сериозно?

— Амин, братко.

Теди си изпроси една цигара от Чък и я запали.

Чък каза:

— Обади ли се в управлението?

Теди поклати глава:

— Коули каза, че номераторът е прекъснат. — Вдигна ръка. — От бурята, знаеш.

Чък изплю полепнал по езика му тютюн:

— Буря ли? Къде?

Теди каза:

— Но можеш да я усетиш как се задава. — Той погледна тъмното небе. — Макар че не отива към място, където може да засегне централната им комуникация.

— „Централна комуникация“ — каза Чък. — Напусна ли вече армията, или още си чакаш документите за уволнение?

— Таблото на номератора — каза Теди, като размаха цигарата си към него. — Няма значение как го наричаме. И радиото им също.

— Шибаното им радио? — Очите на Чък рязко се разтвориха. — Радиото им, шефе?

Теди кимна:

— Доста сериозно, да. Принуждават ни да стоим на този остров, в търсене на жена, избягала от заключена стая…

— Покрай четири пропускателни пункта с хора в тях.

— И стая, пълна със служители, играещи покер.

— Изкатерила се е по висока три метра тухлена стена.

— С електрическа жица отгоре.

— Плувала е петнайсет километра.

— … срещу бурно течение…

— … до брега. Бурно. Това ми харесва. А също и студено. Колко е, може би дванайсет градуса във водата?

— Петнайсет, най-много. През нощта, обаче?

— Да се върнем към предположението за дванайсет градуса. — Чък кимна. — Теди, знаеш ли, цялото това нещо…?

Теди каза:

— И изчезналият д-р Шийхан.

Чък каза:

— И на теб ти се вижда странно, нали? Не бях сигурен. Стори ми се, че не си настоявал достатъчно пред Коули, шефе.

Теди се засмя и чу как звукът от смеха му се понесе по полъха на нощния вятър и се разтвори в далечните плискащи се вълни, сякаш никога не го беше имало, сякаш островът и морето и солта ти отнемаха онова, което си мислеше, че имаш, и…

— … ако станем новина на първа страница? — точно казваше Чък.

— Какво?

— Ако ние сме новината за първа страница? — каза Чък. — Какво, ако са ни довели тук, за да им помогнем да довършат всичко?

— Елементарно, Уотсън.

Нова усмивка.

— Добре, шефе, опитай се да се държиш.

— Ще го направя. Ще го направя.

— Да кажем, че един конкретен лекар се е увлякъл по определена пациентка.

— Госпожица Соландо.

— Проумя картинката.

— Тя е привлекателна.

— Привлекателна. Теди, тя е като онези снимки, дето войниците ги забождат с кабарчета на шкафчетата си. Та значи тя обработва нашето момче, Шийхан… Сега виждаш ли ситуацията?

Теди изтръска цигарата си на вятъра, като гледаше как искриците се разпръскват и се припламват от бриза, а после политат обратно покрай него и Чък.

— И Шийхан се хваща на кукичката, и решава, че не може да живее без нея.

— Ключовата дума е „живее“. Като свободна двойка в истинския свят.

— Така че изчезват. Офейкват от острова.