Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Е, какво ме издаде? — обърна се Теди към Чък, докато лежаха в тъмното. В отсрещния край на стаята Трей и Биби бяха подели състезание по хъркане, а в последния половин час дъждът беше утихнал, сякаш си поемаше дъх и очакваше подкрепления.

— Като играехме карти ли? — обади се Чък от долното легло.

— Забрави.

— Не, искам да знам.

— Досега си мислеше, че се справяш доста добре, нали? Признай си.

— Не мислех, че се справям зле .

— Не се справяш зле.

— Ти ми сви часовника.

— Спечелих няколко долара.

— Баща ти е бил комарджия, нали?

— Баща ми беше гадняр.

— О, съжалявам.

— Не си виновен ти. А твоят?

— Баща ми ли?

— Не, чичо ти. Разбира се, че баща ти.

Теди се опита да си го представи в тъмното: видя само ръцете му, осеяни с белези.

— Беше непознат — каза Теди. — За всички. Дори за майка ми. По дяволите, съмнявам се, че и самият той знаеше кой е. Той се отъждествяваше с лодката си. Когато изгуби лодката, просто се остави на течението.

Чък не каза нищо и след малко Теди предположи, че е заспал. Внезапно видя баща си, в цялостния му образ, седнал на стола си през дните, когато нямаше работа: мъжът беше погълнат от стените, таваните, стаите.

— Ей, шефе.

— Още ли си буден?

— Наистина ли ще приключим с това?

— Да. Изненадан ли си?

— Не те обвинявам. Аз просто, не знам…

— Какво?

— Никога преди не съм зарязвал нещо.

Известно време Теди лежа мълчаливо. Накрая каза:

— Не чухме истината нито веднъж. Не разполагаме с начин да се доберем до нея и нямаме нищо, към което да прибегнем, нищо, което да накара тези хора да проговорят.

— Знам, знам — каза Чък. — Съгласен съм с логиката.

— Но?

— Но просто никога преди не съм зарязвал нещо.

— Рейчъл Соландо не се е измъкнала боса от заключена стая без чужда помощ. Много помощ. Помощта на цялата институция. Какъв е моят опит? Не можеш да пречупиш едно цяло общество, което не иска да чуе какво имаш да кажеш. Не и ако сме само двама. Най-добрият сценарий за случая — заплахата е подействала и точно сега Коули седи в имението си, и премисля цялото си отношение по случая. Може би сутринта…

— Значи блъфираш.

— Не съм казал това.

— Току-що играх карти с теб, шефе.

Известно време лежаха мълчаливо и Теди слушаше океана.

— Присвиваш си устните — каза Чък, гласът му прозвуча сънено.

— Какво?

— Когато държиш добра ръка карти. Правиш го само за секунда, но винаги го правиш.

— О.

— Лека нощ, шефе.

— Лека.

Тя идва надолу по коридора към него.

Долорес, с изпълнени с гняв очи, докато Бинг Кросби тихо напява „На изток от рая“ отнякъде из апартамента, от кухнята, може би. Тя казва:

— Иисусе, Теди, Иисусе Христе ! — Държи в ръката си празна бутилка от „JTS Brown“. Неговата празна бутилка. И Теди осъзнава, че е открила един от тайните му запаси.

— Трезвен ли си изобщо някога? По дяволите, вече случва ли се някога да си трезвен? Отговори ми.

Но Теди не може. Не може да говори. Дори не е сигурен къде е тялото му. Вижда я и тя все така върви надолу по дългия коридор към него, но той не вижда физическото си тяло, дори не го чувства. В другия край на коридора зад гърба на Долорес има огледало, а той не се отразява в него.

Тя свръща наляво и влиза в дневната, а гърбът й е овъглен и леко тлее. Бутилката вече не е в ръката й, а от косата й се издигат и се кълбят малки къдрави струйки дим.

Тя спира до един прозорец:

— О, погледни. Толкова са красиви така. Като плават.

Теди застава до нея на прозореца, и тя вече не е обгорена, мокра е до кости, и сам той вижда, когато поставя ръка на рамото й, че от пръстите му капе вода върху ключицата й, и тя обръща глава и целува бързо пръстите му.

— Какво си направила? — казва той, без дори да е сигурен защо пита.

— Погледни ги ето там.

— Скъпа, защо си цялата мокра? — казва той, но не се изненадва, когато тя не отговаря.

Гледката през прозореца не е каквото очаква. Това не е изгледът, който имаха от апартамента на Бътънууд, а гледка от друго място, където отседнаха веднъж, едно бунгало. Там има малко езеро, из което плават малки пънове, и Теди забелязва колко са гладки, докато се въртят и обръщат почти незабелязано, а водата потрепва и е побеляла на места под луната.

— Този остъклен балкон е толкова хубав — казва тя. — Толкова бял. Можеш да усетиш мириса на прясната боя.

— Хубаво е.

— И така — казва Долорес.

— Убих много хора през войната.

— Затова пиеш.