Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Коули ги посрещна във фоайето на отделение Б. Дрехите и лицето му бяха измокрени и имаше вид на човек, който е прекарал нощта на пейката на автобусна спирка.

Чък каза:

— Номерът, докторе, е да спите легнал.

Коули избърса лицето си с носна кърпа:

— О, това ли бил номерът, господин комисар? Знаех си, че забравям нещо. Сън, казвате вие. Правилно. — Изкачиха се по пожълтялото стълбище и кимнаха на санитария, който стоеше като на пост на първата площадка.

— А как беше д-р Нахринг тази сутрин? — попита Теди.

Коули уморено повдигна вежди в негова посока и после ги свали.

— Извинявам се за това. Джеремая е гений, но ще му дойдат добре малко съвети за държание в обществото. Той има идея да напиша книга за мъжката воинска култура в историята. Постоянно вмъква тази своя фиксидея в разговора, опитва се да вмести хората в своите предварително изградени модели. Отново, съжалявам.

— Често ли правите това?

— Кое, господин комисар?

— Да си седите на по едно питие и да, хм, изучавате хората?

— Риск на професията, предполагам. Колко психиатри са нужни, за да завият електрическа крушка?

— Не знам. Колко?

— Осем.

— Защо?

— О, престанете да задълбавате прекалено в анализите.

Теди улови погледа на Чък и двамата се засмяха.

— Психарски хумор — каза Чък. — Кой би предположил?

— Знаете ли в какво състояние се намира в момента областта на умственото здраве, господа?

— Нямам понятие — рече Теди.

— Състояние на война — каза Коули и се прозина във влажната си носна кърпа. — Идеологическа, философска и, да, дори психологическа война.

— Вие сте лекари — каза Чък. — Предполага се, че трябва да се държите мило, да си поделяте играчките.

Коули се усмихна и те подминаха санитаря на площадката към втория етаж. Някъде отдолу изпищя пациент, и ехото се издигна по стълбите и се понесе към тях. Беше жаловит вой, и въпреки това Теди долови безнадеждността в него, криещата се в него увереност, че никога няма да получи онова, за което копнее, каквото и да е то.

— Старата школа — каза Коули — вярва в шоковата терапия, частичните лоботомии, балнеолечението за най-кротките пациенти. Психохирургия — така го наричаме. Новата школа е влюбена в психофармакологията. Казват, че това е бъдещето. Може и да е. Не знам.

Той спря, с ръка върху перилото, на половината път между втория етаж и третия, и Теди почувства изтощението му като живо, сломено същество, като четвърто тяло на стълбите заедно с тях.

— Как се прилага психофармакологията? — попита Чък.

Коули каза:

— Беше одобрено лекарство — нарича се литий — което отпуска страдащите от психични разстройства пациенти, някои биха казали, че ги опитомява. Оковите ще се превърнат в спомен от миналото. А също и веригите и белезниците. Дори решетките, или така твърдят оптимистите. Старата школа, разбира се, твърди, че нищо няма да замени психохирургията, но смятам, че новата школа е по-силна, и сигурно има парична подкрепа.

— Пари — откъде?

— От фармацевтичните компании, разбира се. Купувайте акции сега, господа, и ще можете да се пенсионирате на собствен остров. Нови школи, стари школи. Бога ми, понякога наистина говоря високопарно.

— Вие от коя школа сте? — попита внимателно Теди.

— Ако искате вярвайте, господин комисар, но аз вярвам в терапията чрез говорене, в основните умения за междуличностно общуване. Поддържам радикалната идея, че ако се отнасяш към един пациент с уважение и слушаш това, което се опитва да ти каже, може и да стигнеш до душата му.

Нов вой. Същата жена — Теди беше напълно сигурен. Воят се плъзна между тях по стълбите и сякаш изостри вниманието на Коули.

— Но тези пациенти? — каза Теди.

Коули се усмихна:

— Ами да, на много от тези пациенти трябва да се дават лекарства, а някои трябва да оковаваме. Спор няма. Но въпросът е деликатен. Щом веднъж пуснеш отровата в кладенеца, как можеш вече да я извадиш от водата?

— Не я вадиш — каза Теди.

Коули кимна:

— Точно така. Това, което би трябвало да е последното средство, постепенно се превръща в стандартна реакция. И знам, че смесвам метафорите. От липсата на сън е — рече той на Чък. — Правилно. Ще пробвам следващия път.

— Чувал съм, че прави чудеса — каза Чък и те тръгнаха нагоре по последните стълби.

В стаята на Рейчъл Коули седна тежко на ръба на леглото й, а Чък се облегна на вратата. Чък каза:

— Хей. Колко сюрреалисти са нужни, за да завият електрическа крушка?