Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Не е много.

— Не.

— Във всеки случай броят дори не се доближава до шейсет и седем.

Теди се обърна и го погледна.

— Но… — каза той.

— Да — каза Чък. — Но.

И те се загледаха отвъд линията на дърветата и оттатък, към горната част на форта, притиснат зад бурята, станал замъглен и неразличим като скица с въглен в задимена стая.

Теди си спомни какво беше казала Долорес в съня — „Преброй леглата“.

— Колко души имат тук, как мислиш?

— Не знам — каза Чък. — Ще трябва да питаме услужливия доктор.

— О, да, направо излъчва услужливост, нали?

— Ей, шефе.

— Да.

— През живота си попадал ли си на толкова много прахосано федерално пространство?

— Как така?

— Петдесет пациенти в тези две отделения? Колко според теб могат да поберат тези сгради? Още двеста души?

— Най-малко.

— И съотношението в броя на персонала и пациентите. Нещо от рода на две към едно, в полза на персонала. Някога виждал ли си такова нещо?

— Трябва да отговоря с „не“ на този въпрос.

Те погледнаха към двора, от който се разнасяха цвъртящи звуци под водата.

— Какво е това място, по дяволите? — каза Чък.

Провеждаха разговорите в кафетерията. Чък и Теди седяха на маса в задния край. Двама санитари седяха достатъчно близо, за да се чуват, а Трей Уошингтън беше натоварен със задачата да води пациентите при тях, а после да ги отвежда, след като приключеха.

Първият беше брадясала развалина, непрекъснато правеше тикове и мигаше. Седеше превит и прегърбен, като рак пустинник, почесваше се по ръцете и отказваше да срещне погледите им.

Теди сведе очи към най-горния лист в папката, която Коули им беше дал — просто дребни бележки от това, което самият Коули си спомняше, не истинските досиета на пациентите. Този беше посочен пръв в списъка, името му беше Кен Гейдж и беше въдворен тук, защото беше нападнал някакъв непознат на пътеката между щандовете в местна бакалница, и беше започнал да бие жертвата по главата с консерва грах, като през цялото време беше повтарял, с много приглушен глас: „Престани да ми четеш пощата“.

— Е, Кен? — каза Чък, — как я караш?

— Имам настинка. Имам настинка в краката.

— Съжалявам да го чуя.

— Боли ме, като ходя, да. — Кен почеса ръбовете на една хванала коричка рана върху ръката си, отначало деликатно, сякаш описваше очертанията на крепостен ров за нея.

— Беше ли на групова терапия по-миналата вечер?

— Имам настинка в краката и ме боли, като ходя.

— Искаш ли чорапи? — направи опит Теди. Забеляза, че двамата санитари гледат през рамо към тях и се подсмиват.

— Да, искам чорапи, искам чорапи, искам чорапи. — Повтаряше го шепнешком, главата му беше наведена и се поклащаше леко.

— Е, ще ти донесем след минута. Просто искахме да разберем дали си бил…

— Просто е толкова студено. На краката ми е студено. Студено ми е и ме боли, като ходя.

Теди погледна през рамо към Чък. Чък се усмихна на санитарите, когато звукът от кикотенето им стигна до масата.

— Кен — каза Чък. — Кен, може ли да ме погледнеш?

Кен стоеше все така със сведена глава, и я разклати още повече. Нокътят на показалеца му разкъса коричката на раната и в космите на ръката му се процеди малка струйка кръв.

— Кен?

— Не мога да ходя. Не така, не така. Толкова е студено, студено, студено.

— Кен, хайде, погледни ме.

Кен стовари юмруци върху масата.

Двамата санитари се изправиха и Кен каза:

— Не е редно да боли. Не е редно. Но те искат да боли. Пълнят въздуха със студ. Пълнят капачките на коленете ми.

Санитарите прекосиха стаята, отидоха до масата им и погледнаха над рамото на Кен към Чък. Белият каза:

— Момчета, приключвате ли вече, или искате да чуете още за краката му?

— Студено ми е на краката.

Чернокожият санитар вдигна вежди:

— Всичко е наред, Кени. Ще те заведем на хидротерапия и ще те стоплим хубаво.

Белият каза:

— От пет години съм тук. Темата не се променя.

— Никога? — попита Теди.

— „Боли ме, като ходя“.

— Никога — каза санитарят.

— „Боли ме, като ходя, защото са ми сложили студ в краката“…

Следващият, Питър Брийн, беше двайсет и шест годишен, рус и топчест. Можеше да ти счупи кокалчетата с ръкостискането си, и си гризеше ноктите.

— За какво си тук, Питър?

Питър погледна през масата към Теди и Чък с очи, които изглеждаха постоянно влажни.

— През цялото време съм уплашен.

— От какво?

— Разни неща.

— Добре.

Питър подпря левия си глезен върху дясното коляно, хвана здраво глезена и се наведе напред.