Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Не съм сигурна, че би трябвало — каза тя.

— Защо? — попита Чък. — Искам да кажа, извинете, че го казвам, госпожице Кърнс…

— Госпожа.

— Госпожо Кърнс. Извинете ме, но вие ми изглеждаме, ами, нормална.

Тя се облегна назад в стола си, по-непринудено от всеки друг, когото бяха срещнали на това място, и тихо се засмя:

— Предполагам. Не бях, когато най-напред дойдох тук. О, боже мой. Радвам се, че не направиха снимки. Поставиха ми диагноза „маниакалнодепресивна психоза“ и нямам основание да се съмнявам в това. Наистина си имам своите мрачни дни. Предполагам, че с всеки е така. Разликата е, че повечето хора не убиват съпрузите си с брадва. Казаха ми, че имам дълбоки, нерешени конфликти с баща си, и ще се съглася и с това. Съмнявам се, че отново ще изляза и ще убия някого, но никога не се знае. — Тя насочи връхчето на цигарата си в тяхната посока. — Мисля, че ако един мъж те бие и чука половината жени, които вижда, и никой не иска да ти помогне, да го убиеш с брадва не е най-неразбираемото, което можеш да направиш.

Тя погледна Теди в очите и нещо в зениците й — свенливо лекомислие като на ученичка, може би — го накара да се засмее.

— Какво? — каза тя, като се засмя заедно с него.

— Може би не бива да излизате — каза той.

— Казвате това, защото сте мъж.

— Дяволски сте права.

— Е, тогава, не ви обвинявам.

Беше облекчение да се разсмее след Питър Брийн, и Теди се запита дали всъщност и не флиртува малко. С душевноболна пациентка. Убийца с брадва. Ето докъде се стигна, Долорес. Но не се чувстваше изцяло зле заради това, сякаш след тези две дълги мрачни години на траур може би му се полагаше малко безобидна размяна на остроумия.

— Какво ще правя, ако все пак изляза? — каза Бриджет. — Вече не знам какво има там навън в онзи свят. Бомби, чувам. Бомби, които могат да превърнат цели градове в пепелища. И телевизори. Така ги наричат, нали? Носи се слух, че всяко отделение ще получи по един, и ще можем да гледаме пиеси на тази кутия. Не съм сигурна, че това ще ми хареса. Гласове, идващи от някаква кутия. Лица от кутия. Чувам достатъчно гласове и виждам достатъчно лица всеки ден. Не ми трябва още шум.

— Можете ли да ни разкажете за Рейчъл Соландо? — попита Чък.

Тя направи пауза. Всъщност изглеждаше по-скоро сякаш се е запънала, и Теди гледаше как очите й леко се вдигнаха, сякаш търсеше в мозъка си правилната папка, и той надраска в бележника си „лъжи“, като изви китката си да закрие думата, веднага щом свърши.

Тя изричаше думите по-бавно и те лъхаха на лъжа.

— Рейчъл е доста мила. Не общува много с другите. Много говори за дъжда, но най-често изобщо не говори. Вярваше, че децата й са живи. Вярваше, че още живее сред хълмовете на Бъркшир и че всички ние сме съседи и пощальони, доставчици, млекари. Беше трудна за опознаване.

Тя говореше със сведена глава, и когато свърши, не можа да погледне Теди в очите. Очите й отскачаха от лицето му, и тя се загледа в плота на масата и запали нова цигара.

Теди се замисли за онова, което тя току-що беше казала: осъзна, че направеното от нея описание на заблудите на Рейчъл повтаряше почти дума по дума онова, което Коули им беше казал вчера.

— От колко време беше тук тя?

— А?

— Рейчъл. Колко време беше с вас в отделение Б?

— Три години? Горе-долу толкова, мисля. Губя представа за времето. Лесно е да загубиш представа за времето на това място.

— А къде е била преди това? — попита Теди.

— Чух, че в отделение В. Мисля, че я прехвърлиха.

— Но не сте сигурна.

— Не. Аз… Пак ще кажа, човек губи представа.

— Разбира се. Случи ли се нещо необичайно последния път, когато я видяхте?

— Не.

— Това е било по време на груповата.

— Какво?

— Последният път, когато сте я видели — каза Теди. — Било е на груповата терапия по-миналата вечер.

— Да, да. — Тя кимна няколко пъти и бръсна малко пепел, събрала се на ръба на пепелника. — На груповата.

— И всички се качихте заедно в стаите си?

— С господин Гантън, да.

— Как се държа д-р Шийхан онази вечер?

Тя вдигна очи и Теди видя в лицето й объркване и може би известен ужас.

— Не знам какво имате предвид.

— Там ли беше д-р Шийхан онази вечер?

Тя погледна Чък, после премести поглед към Теди и засмука горната си устна към зъбите.

— Да. Беше там.

— Що за човек е той?

— Д-р Шийхан ли?

Теди кимна.

— Свестен е. Мил. Красив.

— Красив?

— Да. Той… няма сурово изражение, както казваше майка ми.

— Някога флиртувал ли е с вас?