Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Не.

— Да ви е задявал?

— Не, не, не. Д-р Шийхан е добър лекар.

— А онази вечер?

— Онази вечер? — Тя се позамисли. — Онази вечер не се случи нищо необичайно. Говорихме за, хм, обуздаването на гнева, май беше? И Рейчъл се оплака от дъжда. А д-р Шийхан си тръгна точно преди края на груповата терапия, и господин Гантън ни отведе до стаите ни, и си легнахме, и това беше всичко.

В тефтера си, под „лъжи“, Теди написа „репетирани“ и затвори корицата.

— И това беше всичко?

— Да. А на другата сутрин Рейчъл я нямаше.

— На другата сутрин ли?

— Да. Събудих се и чух, че е избягала.

— Но онази нощ? Около полунощ — чухте го, нали?

— Да съм чула какво? — Смачка цигарата си и махна с ръка да прогони дима, който се вдигна след нея.

— Суматохата. Когато са открили, че е изчезнала.

— Не, аз…

— Имало е викове, крясъци, отвсякъде са тичали пазачи, звънтели са аларми.

— Помислих си, че е сън.

— Сън?

Тя кимна бързо:

— Разбира се. Кошмар. — Тя погледна Чък. — Бихте ли ми дали чаша вода?

— Разбира се. — Чък стана и се огледа наоколо: видя купчина чаши в задната част на кафетерията до стоманен автомат за напитки.

Един от санитарите се надигна наполовина от мястото си:

— Господин комисар?

— Просто наливам малко вода. Всичко е наред.

Чък прекоси помещението, отиде до машината, избра една чаша и се поколеба няколко секунди, преди да разбере от кое кранче тече мляко и кое е за вода.

Докато той повдигаше кранчето — дебела топка, която приличаше на метално копито — Бриджет Кърнс грабна тефтерчето и писалката на Теди. Погледна го, задържайки го с очи, обърна на чист лист, надраска нещо върху него, после рязко затвори корицата и плъзна тефтера и писалката обратно към него.

Теди я погледна насмешливо, но тя сведе очи и небрежно поглади пакета си с цигари.

Чък се върна с водата и седна. Проследиха как Рейчъл пресуши на един дъх половината чаша и после каза:

— Благодаря. Имате ли още някакви въпроси? Малко се уморих.

— Някога срещали ли сте пациент на име Андрю Ледис? — попита Теди.

На лицето й нямаше никакво изражение. Каквото и да било. Сякаш се беше превърнало в алабастър. Ръцете й останаха отпуснати върху плота на масата, сякаш ако ги отместеше, масата щеше да се понесе към тавана.

Теди нямаше понятие защо, но видя, че тя всеки миг ще се разплаче.

— Не — каза тя. — Никога не съм чувала за него.

— Мислиш, че са я подучили какво да каже? — каза Чък.

— Ти не мислиш ли?

— Е, да, звучеше ми нагласено.

Намираха се в покрития коридор, който свързваше „Ашклиф“ с отделение Б: сега бяха недосегаеми за дъжда, той вече не можеше да капе по кожата им.

— Малко ли? На моменти тя използва точно същите думи като Коули. Когато попитахме каква е била темата по време на груповата терапия, тя направи пауза, а после каза: „обуздаване на гнева?“. Сякаш не беше сигурна. Сякаш трябваше да се яви на някакъв тест и през цялата нощ беше зубрила.

— Тогава какво означава това?

— Проклет да съм, ако знам — каза Теди. — Разполагам само с въпроси. Сякаш на всеки половин час възникват по още трийсет.

— Съгласен съм — каза Чък. — Хей, ето ти един въпрос — кой е Андрю Ледис?

— Забеляза това, нали? — Теди запали една от цигарите, които беше спечелил на покер.

— Ти попита всички пациенти, с които говорихме.

— Не попитах Кен или Леонора Грант.

— Теди, те не знаеха на коя планета са.

— Вярно.

— Аз съм ти партньор, шефе.

Теди се облегна на каменната стена и Чък се присъедини към него. Теди обърна глава и погледна Чък.

— Току-що се срещнахме — каза.

— О, нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие, Чък. Наистина. Но тук нарушавам правилата. Аз специално помолих за този случай. В момента, в който съобщиха за него по телеграфа в главната служба.

— Е, и?

— Е, и мотивите ми не са точно безпристрастни.

Чък кимна и също запали цигара, като обмисляше въпроса известно време.

— Моето момиче, Джули — Джули Такетоми, така й е името — е толкова американка, колкото и аз. Не говори и думичка японски. По дяволите, родителите й живеят от две поколения в тази страна. Но я изпратили в лагер, а после… — Той поклати глава, а после хвърли цигарата си в дъжда, издърпа ризата си нагоре и разкри кожата над дясното си бедро. — Погледни, Теди. Виж другия ми белег.

Теди погледна. Белегът беше дълъг и тъмен като желе, дебел колкото палеца му.

— И този не съм го получил през войната. Получих го, докато работех за военната полиция. Минах през една врата в Такома. Типът, когото преследвахме, ме посече със сабя. Можеш ли да повярваш това? Проклета сабя. Прекарах три седмици в болницата, докато отново ми закърпят вътрешностите. Заради Военната полиция на Съединените щати, Теди. Заради страната ми. А после ме прогонват от родния ми окръг, защото съм влюбен в американка с азиатска кожа и очи? — Той отново прибра ризата си в панталона. — Мамка им.