Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Кръвта му течеше в мивката, а Долорес каза: „Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам“, и той взе хавлиената кърпа втория път, когато тя му я подаде, но не можеше да я докосне, не можеше да я погледне. Чуваше сълзите в гласа й и знаеше, че в очите й и по лицето й има сълзи, и мразеше факта колко шибан и мръсен беше станал светът и всичко в него.

Във вестника го цитираха как казал, че последните му думи към жена му били, че я обича.

Лъжа.

Какво всъщност беше последното, което каза?

Докато посягаше към дръжката на вратата, притиснал трета кърпа към лицето си, докато очите й обхождаха лицето му:

— За бога, Долорес, трябва да се стегнеш. Имаш отговорности. Помисли си за тях някой път — става ли? — и си оправи проклетата глава.

Това бяха последните думи, които жена му чу от него. Беше затворил вратата и беше заслизал по стълбите: поспря на последното стъпало. Помисли си да се върне. Помисли си да се качи отново по стълбите и да влезе в апартамента и някак да оправи нещата. Или, ако не да ги оправи, поне да ги смекчи.

Да ги смекчи. Това щеше да е хубаво.

Жената с тъмния като лакрица белег през шията се зададе с поклащаща се походка по покрития коридор към тях, с оковани глезени и китки: от двете й страни стоеше по един санитар. Тя придоби щастливо изражение, издаде подобни на патешко крякане звуци и се опита да раздвижи лакти.

— Какво е направила? — попита Чък.

— Тази ли? — каза санитарят. — Това тук е старата Маги. Маги Лунатичката, така я наричаме. Просто отива на хидротерапия. Обаче не можем да рискуваме с нея.

Маги спря пред тях, и санитарят направи неубедителен опит да я накара да продължи, но тя го блъсна назад с лакти, заби пети в камъка, и един от санитарите завъртя очи и въздъхна.

— Сега се захвана да ви просвещава в своето учение, чувате ли?

Маги вдигна поглед към лицата им: главата й беше наклонена надясно и се движеше като на костенурка, която предпазливо се измъква от корубата си.

— Аз съм пътят — рече тя. — Аз съм светлината. И няма да ви пека проклетите пайове. Няма. Ясно ли ви е?

— Разбира се — каза Чък.

— Можеш да се обзаложиш — каза Теди. — Никакви пайове.

— Били сте тук. Ще останете тук. — Маги подуши въздуха. — Това е вашето бъдеще и вашето минало, и то се движи циклично, както луната се движи циклично около земята.

— Да, госпожо.

Тя се наведе по-близо и ги подуши. Първо Теди, после Чък.

— Те пазят тайни. Ето какво подхранва този ад.

— Е, това и пайовете — каза Чък.

Тя му се усмихна, и за миг изглеждаше, сякаш някой с ясно съзнание беше влязъл в тялото й и беше преминал зад зениците й.

— Смей се — каза тя на Чък. — Хубаво е за душата. Смей се.

— Добре — каза Чък. — Ще го направя, мадам.

Тя докосна носа му със закривен като кука пръст.

— Искам да те запомня така — засмян.

А после тя се обърна и тръгна. Санитарите тръгнаха в крак с нея, поеха надолу по покрития коридор и през една странична врата влязоха в болницата.

Чък каза:

— Забавно момиче.

— От онези, които би довел вкъщи при мама.

— А после тя убива мама и я заравя в някоя външна постройка, но все пак… — Чък запали цигара. — Ледис.

— Уби жена ми.

— Каза ми това. Как?

— Беше подпалвач.

— И това каза.

— Беше също и човекът по поддръжката в нашата сграда. Скара се със собственика. Собственикът го уволни. По онова време знаехме единствено, че пожарът е бил умишлено подпален. Някой го беше подпалил. Ледис беше в един списък със заподозрени, но им трябваше известно време да го намерят, а когато успяха, той си беше измислил алиби. По дяволите, дори не бях сигурен, че е той.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Преди година отварям вестника, и ето ти го и него. Изгорил до основи някакво училище, в което работел. Същата история — уволнили го и той се върнал, подпалил сутерена, впръскал вода в парата на бойлера, за да експлодира. Точно същият начин на действие. Напълно. В училището нямало деца, но директорката била там, останала да работи до късно. Загинала. Ледис бил изправен на съд, заявил, че чувал гласове, и още какво ли не, което няма нужда да споменавам, и го въдворили в Шаток. Нещо се случило там — не знам какво — но го прехвърлили тук преди шест месеца.

— Но никой не го е виждал.

— Никой в отделенията А и Б.

— Което предполага, че е във В.

— Да.

— Или мъртъв.

— Възможно е. Още една причина да намерим гробището.

— Да кажем обаче, че не е мъртъв.

— Добре…

— Ако го намериш, Теди, какво ще направиш?