Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Не знам.

— Не ме будалкай, шефе.

Към тях се зададоха две сестри: токчетата им потракваха, телата им се притискаха плътно към стената, за да се предпазят от дъжда.

— Момчета, целите сте мокри — каза едната от тях.

— Целите мокри? — каза Чък и онази, която беше най-близо до стената, дребно момиче с къса черна коса, се засмя.

След като отминаха, чернокосата сестра погледна назад през рамо към тях.

— Вие, господа щатски шерифи, винаги ли сте така закачливи?

— Зависи — каза Чък.

— От?

— Качеството на персонала.

Това накара и двете да спрат за момент, а после схванаха, и чернокосата сестра зарови лице в рамото на другата, и те избухнаха в смях и тръгнаха към вратата на болницата.

Господи, колко много завиждаше Теди на Чък. На способността му да вярва в думите, които изричаше. В глупавите флиртове. В непринудената си, присъща на американските войници, склонност към бързата, безсмислена игра на думи. Но най-много от всичко — за лекотата на неговия чар.

Чаровното държание никога не се беше отдавало лесно на Теди. След войната беше започнало да му се отдава още по-трудно. След Долорес — вече съвсем не.

Чарът беше луксът на онези, които все още вярваха в изначалната правота на нещата. В чистотата и оградите от колове.

— Знаеш ли — каза той на Чък — последната сутрин, когато бях с жена си, тя говори за пожара в „Коконът Гроув“.

— Така ли?

— Там се запознахме. В „Гроув“. Тя имаше богата съквартирантка и ме пуснаха да вляза, защото даваха отстъпка за служителите. Беше точно преди да отплавам. Танцувах с нея цяла нощ. Дори фокстрот.

Чък проточи глава от стената и погледна Теди в лицето.

— Ти да танцуваш фокстрот? Опитвам се да си го представя, но…

— Хей, човече — каза Теди, — ако беше видял жена ми онази нощ… Щеше да подскачаш по пода като зайче, ако беше поискала.

— Значи се запозна с нея в „Коконът Гроув“?

Теди кимна:

— А после той изгоря, докато бях в… Италия ли беше? Да, тогава бях в Италия — и тя смяташе този факт за, не знам, може би за многозначителен. Тя изпитваше ужас от огъня.

— Но е загинала в пожар — каза тихо Чък.

— Това е върхът на всичко, нали? — Теди прогони образа й от онази последна сутрин, облегнала крак на стената на банята, гола, с тяло, опръскано със засъхнала бяла пяна.

— Теди?

Теди го погледна.

Чък разпери длани.

— Ще те подкрепя в това. Въпреки всичко. Искаш да намериш Ледис и да го убиеш? Това е тип-топ, що се отнася до мен.

— Тип-топ. — Теди се усмихна. Не бях чувал това от…

— Но, шефе, трябва да знам какво да очаквам. Говоря сериозно. Трябва да оправим тая каша, иначе ще свършим в някое ново „Изслушване Кифовър“ или нещо от тоя род. Всички гледат напоследък, нали знаеш? Всички гледат нас. Наблюдават. Светът става по-малък с всяка минута. — Чък отметна назад кичура буйна коса, паднал на челото му. — Мисля, че знаеш за това място. Мисля, че знаеш гадости, които не си ми казал. Мисля, че си дошъл тук да причиниш вреда.

Теди сложи ръка на сърцето си.

— Сериозно говоря, шефе.

Теди каза:

— Мокри сме.

— Е, и?

— Мисълта ми е: Можем ли да станем по-мокри?

Излязоха през портата и тръгнаха по брега. Дъждът покриваше всичко като одеяло. Вълни колкото къщи се удряха в скалите. Издигаха се високо, а после се разбиваха, за да направят място за нови.

— Не искам да го убивам — изкрещя Теди, за да надвика рева.

— Не ли?

— Не.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

Теди сви рамене.

— Какво щях да направя, ако това беше моята жена ли? — каза Чък. — Щях да го убия два пъти.

— Уморих се да убивам — каза Теди. — Колко души съм убил през войната? Загубих представа. Как е възможно това, Чък? Но загубих.

— И все пак. Това е жена ти, Теди.

Откриха няколко оголени остри, черни камъка, които се издигаха откъм далечния край на брега към дърветата, и се изкачиха навътре на сушата.

— Виж — каза Теди, щом като стигнаха до малко плато и кръг от високи дървета, които възпираха донякъде дъжда, — все още поставям работата на първо място. Откриваме какво се е случило с Рейчъл Соландо. А ако срещна Ледис, докато се занимавам с това? Страхотно. Ще му кажа, че знам, че е убил жена ми. Ще му кажа, че ще чакам на сушата, когато го освободят. Ще му кажа, че няма да диша въздух като свободен човек, докато съм жив.

— И това е всичко? — попита Чък.

— Това е всичко.

Чък избърса очи с ръкава си и отметна косата от челото си.

— Не ти вярвам. Просто не ти вярвам.