Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди се загледа на юг от кръга дървета и видя покрива на „Ашклиф“, пригодените му за наблюдение тавански прозорци.

— И не мислиш ли, че Коули знае защо си тук в действителност?

— В действителност съм тук заради Рейчъл Соландо.

— Но, по дяволите, Теди, ако онзи тип, който е убил жена ти, е въдворен тук, тогава…

— Той не беше осъден за това. Не съществува нищо, което да обвързва мен и него. Нищо.

Чък седна на един камък, подаващ се от земята, и наведе глава заради дъжда.

— Гробището тогава. Защо не видим дали не можем да го намерим, след като сега сме тук? Ако видим надгробен камък с името „Ледис“, ще знаем, че половината битка е приключила.

Теди се загледа към кръга от дървета, черни и гъсти.

— Добре.

Чък се изправи.

— Какво ти каза тя, между другото?

— Коя?

— Онази пациентка. — Чък щракна с пръсти. — Бриджет. Тя ме изпрати да й донеса вода. Знам, че ти каза нещо.

— Не е.

— Не е ли? Лъжеш. Знам, че тя…

— Написа го — каза Теди и потупа джобовете на шлифера си, в търсене на тефтерчето.

Накрая го откри във вътрешния джоб и го запрелиства.

Чък започна да подсвирква и да потропва с крака в меката земя в такта на церемониален марш.

Когато намери страницата, Теди каза:

— Достатъчно, Адолф.

Чък се приближи:

— Намери ли го?

Теди кимна и обърна тефтера така, че Чък да може да види листа, единствената дума, написана там, надраскана със сбит почерк и вече започваща да се разтича под дъжда:

бягайте

Откриха камъните на около половин километър във вътрешността на сушата, докато небето бързо притъмняваше под облаците с плоска долна част. Изкачиха се по подгизнали стръмни брегове, където морската трева беше отпусната и лъскава под дъжда, и двамата се покриха с кал от катеренето и препъването по пътя нагоре.

Под тях лежеше поле, равно под облаците, голо, с изключение на някой и друг самотен храст, няколко тежки листа, подхвърлени от бурята, и множество дребни камъни, за които Теди отначало предположи, че са се появили заедно с листата, понесени по вятъра. На половината път надолу по далечния край на скалистия бряг обаче спря и ги погледна отново.

Бяха пръснати из полето на малки, плътни купчинки, всяка отделена от най-близката до нея с около петнадесет сантиметра, и Теди сложи ръка на рамото на Чък и посочи към тях.

— Колко купчини можеш да преброиш?

— Какво? — каза Чък.

— Тези камъни — каза Теди. — Виждаш ли ги?

— Да.

— Натрупани са на отделни купчини. Колко можеш да преброиш?

Чък го погледна, сякаш бурята го беше ударила в главата.

— Това са камъни.

— Говоря сериозно.

Чък отново му отправи онзи поглед, а после насочи вниманието си към полето. След минута каза:

— Преброих десет.

— И аз.

Калта поддаде под крака на Чък и той се подхлъзна: размаха назад ръка, която Теди улови и задържа, докато Чък се закрепи стабилно.

— Може ли да слезем? — попита Чък и отправи към Теди, леко раздразнен, гримаса.

Проправиха си път до долу и Теди отиде до купчините от камъни и видя, че оформяха две редици, една над друга. Някои купчини бяха много по-малки от други. В някои имаше само по три-четири камъка, докато други съдържаха по повече от десет, може би дори двайсет.

Теди тръгна между двата реда, а после спря, погледна през рамо към Чък и каза:

— Преброили сме погрешно.

— Как?

— Между тези две купчини тук? — Теди го изчака да дойде при него, а после двамата погледнаха надолу към мястото. — Точно ето там има един камък. В собствена единична купчина.

— В този вятър? Не, паднал е от някоя от другите купчини.

— Намира се на равно разстояние от другите купчини. На петнадесет сантиметра вляво от тази, на петнадесет сантиметра от онази. А в следващата редица същото се случва два пъти. Единични камъни.

— Значи…?

— Значи има тринайсет купчини от камъни, Чък.

— Мислиш, че тя е оставила това. Наистина го мислиш.

— Мисля, че някой го е направил.

— Още един код.

Теди приклекна до скалите. Издърпа шлифер над главата си и изпъна пешовете му пред тялото си, за да предпази тефтера си от дъжда. Движеше се странично като рак и спираше при всяка купчина да преброи камъните и да запише броя им. Когато свърши, имаше дванайсет числа:

18-1-4-9-5-4-23-1-12-4-19-14-5.

— Може би е комбинация — каза Чък — за най-големия катинар на света.

Теди затвори тефтера и го сложи в джоба си:

— Добър опит.

— Благодаря, благодаря — каза Чък. — Ще се появявам два пъти на нощ да правя фокуси в Катскилс. Няма ли да излезеш?