Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— А ако вятърът смени посоката си? Това гробище ще се озове тук.

— Все пак предпочитам да съм тук вътре, отколкото там навън.

— Разбира се, но да търсим възвишение по време на ураган? Колко сме умни, по дяволите?

— Не много.

— Беше толкова бързо . В един миг беше просто пороен дъжд, в следващия сме като Дороти, отправила се към Оз.

— Онова беше торнадо.

— Кое?

— В Канзас.

— О.

Воят се усили и Теди чу как вятърът се насочва към дебелата каменна стена зад него, и блъска по нея като с юмруци, докато той почувства как ударите сякаш отекват по гърба му.

— Тепърва набира скорост — повтори той.

— Какво предполагаш, че правят всички онези откачалки сега?

— Крещят в отговор — каза той.

Известно време останаха да седят мълчаливо и всеки изпуши по една цигара. Теди си спомни за онзи ден на бащината си лодка, за първото си осъзнаване, че природата е безразлична към него и далеч по-могъща, и си представи вятъра като същество с ястребово лице и закривен като кука клюн, докато се спуска над мавзолея и грачи. Като гневно същество, което превръщаше вълните в кули и сдъвкваше къщите, превръщайки ги в кибритени клечки, и можеше да го вдигне в хватката си и да го запрати до Китай.

— Бях в Северна Африка през четирийсет и втора — каза Чък. — Преживях две пясъчни бури. Изобщо не могат да се сравнят с това обаче. Но пък и човек забравя. Може би е било също толкова лошо.

— Мога да приема това — каза Теди. — Искам да кажа, не бих излязъл в нещо като това, което става сега, няма да тръгна да се разхождам, но студът е по-лош от това. Ардените. За бога, дъхът ти излиза замръзнал от устата. И до днес мога да го почувствам. Толкова студено, че имах чувството, че пръстите ми горят. Как обясняваш това?

— В Северна Африка си патехме от горещината. Хора умираха от нея. Просто си стоят там в един миг, и в следващия са паднали на палубата. Хора получаваха инфаркт от жегата. Застрелях онзи тип и кожата му беше толкова мека от горещината, че почти се обърна и я видя как излита от другата страна на тялото му. — Чък почука с пръст по пейката. — Видя я как излита — каза тихо той. — Кълна се в Бога.

— Това ли е единственият човек, когото си убил?

— От упор. А ти?

— С мен беше обратното. Убих много, видях повечето от тях.

— Теди облегна глава на стената и вдигна поглед към тавана. — Ако някога имам син, не знам дали бих го пуснал да отиде на война. Дори война като тази, в която нямахме избор. Не съм сигурен, че е редно да искат това от когото и да било.

— Кое?

— Да убива.

Чък повдигна коляно към гърдите си.

— Родителите ми, приятелката ми, някои от приятелите ми, които не можаха да минат физическите тестове — всички те питат, нали знаеш?

— Да.

— Какво е било усещането . Ето какво искат да знаят. И ти се иска да кажеш: Не знам какво беше усещането. Това се случи на някой друг. Аз само го наблюдавах отгоре или нещо такова. — Той протегна ръце. — Не мога да го обясня по-добре. Не звучи ли донякъде смислено?

Теди каза:

— В Дахау пазачите от СС ни се предадоха. Петстотин души. Сега, там имаше репортери, но те бяха видели и всичките тела, натрупани на купчини на железопътната гара. Можеха да усетят точно мириса на това, чийто мирис усещахме ние. Гледаха ни и искаха да правим каквото правехме. А ние, спор няма, искахме да го направим. Затова екзекутирахме до един онези проклети шваби. Обезоръжихме ги, изправихме ги срещу стените, екзекутирахме ги. Покосихме с картечен огън над триста души едновременно. Вървяхме по редицата и пронизвахме с куршуми главите на всички, които още дишаха. Чиста проба военно престъпление. Нали? Но, Чък, това беше най-малкото , което можехме да направим. Проклетите репортери ръкопляскаха. Затворниците от лагера бяха толкова щастливи, че плачеха. Затова им предадохме неколцина от щурмоваците. И те ги разкъсаха на парченца. До края на онзи ден бяхме затрили петстотин души от лицето на земята. Бяхме ги убили всичките. Никаква самозащита, никаква война. Това беше убийство. И въпреки това нямаше сива зона. Те заслужаваха много по-лоши неща. Така че, чудесно — но как живееш с това? Как казваш на жена си, на родителите и на децата си, че си направил това? Че си екзекутирал невъоръжени хора. Че си убивал момчета? Момчета с оръжия и униформи, но все пак момчета? Отговорът е: Не им казваш. Те никога няма да разберат. Защото онова, което си направил, е било заради правилната причина. Но стореното от теб е било също така и погрешно. И никога няма да го отмиеш.