Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Дивотии.

— Това е публично достояние, приятел. Посети психиатрична конференция някой ден. Аз съм ходил.

— Но ти каза, че е законно.

— Законно е — каза Теди. — Така е било и с изследванията по евгеника.

— Но ако е законно, не можем да направим нищо по въпроса.

Теди се наведе навътре към плочата:

— Безспорно. Все още не съм тук да арестувам някого. Изпратиха ме да събера информация. Това е всичко.

— Чакай малко — изпратили са те? За бога, Теди, колко дълбоко сме затънали тук, да му се не види?

Теди въздъхна и погледна към него:

— Дълбоко.

— Върни се назад. — Чък вдигна ръка. — Започни отгоре. Как се замеси във всичко това?

— Започна с Ледис. Преди година — каза Теди. — Заминах за Шаток под предлог, че искам да разговарям с него. Скалъпих някаква глупава история как известен негов съучастник е издирван с федерална заповед и мисля, че Ледис може да хвърли известна светлина по въпроса за местонахождението му. Проблемът беше, че Ледис не беше там. Прехвърлили го в „Ашклиф“. Обаждам се тук, но те твърдят, че нямат сведения за него.

— И?

— И това събужда любопитството ми. Обаждам се до някои от психиатричните клиники в града и всички знаят за „Ашклиф“, но никой не иска да говори за това. Разговарям с надзирателя на болницата за душевноболни престъпници „Рентън“. Бях го срещал няколко пъти преди, и казвам: „Боби, какъв е големият проблем? Това е болница, и в същото време — затвор, не е различно от твоето заведение“, а той клати глава. Казва: „Теди, това място е нещо съвсем различно. Нещо строго поверително. Свързано със сложни и тайни методи. Не отивай там“.

— Но ти отиваш — рече Чък. — А на мен ми възлагат да те придружа.

— Това не беше част от плана — каза Теди. — Отговорникът ми казва, че трябва да си взема партньор. И аз си вземам партньор.

— Значи само чакаш оправдание да дойдеш тук?

— До голяма степен — каза Теди, — и, по дяволите, не можех да се обзаложа, че някога ще се случи. Искам да кажа, дори ако имаше бягство на пациент, не знаех дали ще съм там, когато се случи. Или пък дали на някой друг ще бъде възложено да го разследва. Или, по дяволите, милион „ако“. Извадих късмет.

— Късмет ли? По дяволите.

— Какво?

— Това не е късмет, шефе. Късметът не работи така. Светът не работи така. Мислиш, че просто случайно са те зачислили към тази група?

— Разбира се. Звучи малко откачено, но…

— Когато най-напред се обади в „Ашклиф“ да разпитваш за Ледис, представи ли се?

— Разбира се.

— Ами тогава…

— Чък, това беше преди цяла една година.

— Е, и? Не мислиш ли, че водят отчет? Особено в случая с пациент, за когото твърдят, че нямат досие?

— Пак ще кажа — беше преди дванайсет месеца.

— Теди, за бога. — Чък сниши глас, положи дланите си върху плочата и продължително си пое дъх. — Да кажем, че вършат някоя гадост тук. Ами ако те следят още отпреди да стъпиш на този остров? Ами ако те са те довели тук?

— О, глупости.

— Глупости ли? Къде е Рейчъл Соландо? Къде има дори частица доказателство, че тя някога е съществувала? Показаха ни снимка на жена, и досие, което всеки може да е изфабрикувал.

— Но, Чък, дори ако са си я измислили, дори ако са инсценирали цялото това, пак няма как да са могли да предвидят, че аз ще бъда зачислен към случая.

— Ти си разпитвал, Теди. Оглеждал си това място, разпитвал си наоколо. Сложили са електрифицирана ограда около съоръжение за преработка на септични отпадъци. Направили са болнично отделение във военен форт. Държат по-малко от сто пациенти в заведение, което може да побере триста. Това място е дяволски страховито, Теди. В никоя друга болница не искат да говорят за него, и това не ти ли подсказва нещо? Имаш шеф на персонала с връзки отвъд океана, който получава средства от съмнителен фонд, създаден от Вътрешната комисия за разследване на антиамериканската дейност. Всичко в това място крещи: „правителствени операции“. И ти си изненадан от възможността, вместо ти да си проучвал тях през последната година, те да са проучвали теб?

— Колко пъти трябва да го кажа, Чък: откъде са можели да знаят, че ще бъда зачислен по случая с Рейчъл Соландо?

— Ти някакъв проклет тъпак ли си?

Теди се изправи и погледна Чък отвисоко.

Чък вдигна ръка.

— Съжалявам, съжалявам. Нервен съм, ясно?

— Ясно.

— Всичко, което искам да кажа, шефе, е, че са знаели, че веднага ще приемеш всяко оправдание да дойдеш тук. Убиецът на жена ти е тук. Всичко, което е трябвало да направят, е било да се престорят, че някой е избягал. А после са знаели, че ако трябва, и с овчарски скок ще прескочиш онова пристанище.