Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Чакай малко, чакай малко — каза Чък. — Каза, че на този Нойс са му направили транс… ъъ…

— Трансорбитална лоботомия, да.

— Но ако целта на това, независимо колко средновековен е този метод, е да успокои някого, как така той успява да се върне да се сбие с някакъв тип на Парк Скеуър?

— Очевидно не е подействало.

— Това често ли се случва?

Теди отново видя извитите светлини, и този път беше напълно сигурен, че чу воя на двигател зад цялото скимтене.

— Господа щатски шерифи! — Гласът долетя немощно, понесен от вятъра, но и двамата го чуха.

Чък преметна крака над края на плочата, скочи и отиде при Теди на прага, и двамата видяха фаровете в далечния край на гробището и чуха звука на мегафон и пращенето на обратната връзка, а после:

— Господа щатски шерифи! Ако сте там, дайте ни сигнал, ако обичате. Говори заместник-надзирател Макферсън. Господа щатски шерифи!

Теди каза:

— Какво ще кажеш за това? Намериха ни.

— Това е остров, шефе. Винаги ще ни намерят.

Теди срещна погледа на Чък и кимна. За пръв път, откакто се бяха запознали, видя страх в очите на Чък, докато челюстта му се опитваше да се стегне, за да го скрие.

— Всичко ще бъде наред, партньоре.

— Господа шерифи! Тук ли сте?

Чък каза:

— Не знам.

— Аз знам — каза Теди, макар да не знаеше. — Дръж се за мен. Ще се махнем от това проклето място, Чък. Не се съмнявай.

И те излязоха от вратата и влязоха в гробището. Вятърът удряше телата им като отбор от нападатели, но те се задържаха на крака, хванати под ръка и вкопчени взаимно в раменете си, докато се препъваха към светлината.

— Да не сте луди, по дяволите?

Това бяха думи на Макферсън, който изкрещя във вятъра, докато джипът се спускаше надолу по импровизирана пътека по западния край на гробището.

Той беше на задната седалка, загледан назад към тях със зачервени очи, бурята беше отмила всички следи от чара му на провинциално момче от Тексас. Не им бяха представили шофьора. Младок, с мършаво лице и заострена брадичка — това беше кажи-речи всичко, което Теди успя да различи под качулката на дъждобрана му. Обаче караше джипа като професионалист, врязваше се през шубраците и разпилените от бурята отломки, сякаш изобщо не съществуваха.

— Току-що повишиха степента на това нещо — от тропическа буря до ураган. В момента ветровете нахлуват с около сто и петдесет километра в час. Очаква се към полунощ да достигнат скорост над двеста. А вие излизате да се поразходите в това нещо?

— Откъде разбрахте, че са повишили степента? — попита Теди.

— Любителска радиостанция, господин комисар. Очакваме да загубим и нея след няколко часа.

— Разбира се — каза Теди.

— Точно сега можехме да сме в онзи двор, но вместо това ви търсехме. — Той плесна по гърба на седалката си, после се обърна напред, приключил с тях.

Джипът изкачи с друсане едно възвишение и за миг Теди не виждаше друго, освен небе, не усещаше нищо под колелата, а после се завъртяха през един завой, който се спускаше стръмно заедно с пътеката, и Теди видя океана далече от лявата им страна: водата кипеше от експлозии, които избухваха, бели и широки като атомни гъби.

Джипът се вряза надолу през възвишение от малки хълмове, а после връхлетя в редица дървета: Теди и Чък се държаха за седалките, докато се блъскаха един в друг на задната седалка, а после дърветата останаха зад гърба им и те видяха задната стена на имението на Коули: пресякоха четвърт акър от дървени стърготини и борови иглички, преди да излязат на пътя към къщата, и шофьорът включи на по-висока предавка и се отправи шумно към главния вход.

— Ще ви заведем да се видите с д-р Коули — каза Макферсън, като погледна назад към тях. — Той направо няма търпение да говори с вас.

— А пък аз си мислех, че майка ми си е в Сиатъл — рече Чък.

Взеха душ в приземието на спалното помещение за персонала, и им дадоха дрехи от запасите за санитарите. Собствените им дрехи бяха изпратени в болничната пералня, и Чък си среса косата в банята, погледна бялата си риза и белите панталони и попита:

— Ще желаете ли да видите листа с вината? Специалитетът ни тази вечер е говеждо „Уелингтън“. Доста е добро.

Трей Уошингтън промуши глава в банята. Изглежда, че прикриваше усмивката си, докато оглеждаше преценяващо новите им дрехи, а после каза:

— Трябва да ви заведа при д-р Коули.

— Колко сме загазили?

— О, предполагам, че доста.

— Господа — каза Коули, когато влязоха в стаята, — хубаво е да ви видя.