Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Но точно това беше нейната идея.

— Давам си сметка за това, да. Но идеята й е била погрешна. Тук няма шейсет и седми пациент.

— Ще позволите ли на партньора ми и мен да прегледаме досието на пациентката?

Това предизвика поредица от намръщени гримаси и възмутени изражения откъм масата.

— Категорично не — каза Нахринг.

— Не можем да направим това, господин комисар. Съжалявам.

Теди наведе глава за миг и погледна глупавата си бяла риза и панталоните в тон с нея. Приличаше на продавач на газирани напитки. Вероятно изглеждаше също толкова властен. Може би трябваше да сервира по няколко топки сладолед на хората в стаята, да види дали не може да ги спечели по този начин.

— Не можем да получим достъп до досиетата на персонала ви. Не можем да получим достъп до досиетата на пациентите ви. Как се предполага да открием изчезналата ви пациентка, господа?

Нахринг се облегна назад в стола си и наклони глава.

Ръката на Коули застина, с наполовина вдигната към устните му цигара.

Няколко от лекарите зашепнаха помежду си.

Теди погледна Чък.

Чък прошепна:

— Не ме гледай. Объркан съм.

Коули попита:

— Надзирателят не ви ли каза?

— Изобщо не сме говорили с надзирателя. Макферсън дойде да ни вземе.

— О — каза Коули, — боже мой.

— Какво?

Коули огледа останалите лекари, очите му бяха широко отворени.

— Какво? — повтори Теди.

Коули шумно изпусна въздуха през устата си и отново погледна надолу по масата към останалите.

— Намерихме я.

— Вие… какво?

Коули кимна и дръпна от цигарата си.

— Рейчъл Соландо. Намерихме я днес следобед. Тя е тук, господа. Точно след тази врата и надолу по коридора.

Теди и Чък едновременно погледнаха през рамо към вратата.

— Сега можете да си отдъхнете, господа шерифи. Вашето търсене приключи.

Коули и Нахринг ги поведоха надолу по настлан с черни и бели плочки коридор и през двойна врата в главното болнично отделение. Минаха покрай сестрински пункт вляво и свърнаха надясно в голямо помещение с издължени флуоресцентни електрически крушки и корнизи с формата на буква U, окачени на забити в тавана куки, и ето я и нея, седнала на едно легло, в бледозелена престилка, която свършваше точно над коленете й, тъмната й коса беше току-що измита и сресана назад над челото.

— Рейчъл — каза Коули, — отбихме се с няколко приятели. Надявам се, че не възразяваш.

Тя приглади подгъва на престилката под бедрата си и погледна Теди и Чък с детинско очакване.

По нея нямаше дори белег.

Кожата й беше с цвят на пясъчник. По лицето, ръцете и краката й нямаше нито едно петънце. Стъпалата й бяха боси, а кожата й беше без нито една драскотина, недокосната от клони, тръни или камъни.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя Теди.

— Госпожице Соландо, дойдохме тук да…

— Продадете нещо?

— Мадам?

— Не сте дошли да продавате нещо, надявам се. Не искам да бъда груба, но съпругът ми взема всички тези решения.

— Не, мадам. Не сме дошли да продаваме нищо.

— Е, чудесно тогава. Какво мога да направя за вас?

— Можете ли да ми кажете къде бяхте вчера?

— Бях тук. Бях си вкъщи. — Тя погледна Коули. — Кои са тези мъже?

Коули каза:

— Полицаи са, Рейчъл.

— Да не се е случило нещо с Джим?

— Не — каза Коули. — Не, не. Джим е добре.

— Не и децата. — Тя се огледа наоколо. — Те са навън на двора. Не са се забъркали в някоя беля, нали?

Теди каза:

— Не, госпожице Соландо. Децата ви изобщо не са в беда. Съпругът ви е добре. — Той улови погледа на Коули и Коули кимна одобрително. — Ние просто, хм, научихме, че в района вчера е имало известен нарушител. Видели са го на вашата улица да раздава комунистическа литература.

— О, мили Боже, не. На деца ли?

— Не и доколкото ни е известно.

— Но в този квартал? На тази улица?

Теди каза:

— Боя се, че да, мадам. Надявах се, че можете да ни кажете къде сте била вчера, за да знаем дали пътищата ви са се пресичали с тези на въпросния джентълмен.

— Нима ме обвинявате, че съм комунистка? — Тя надигна гръб от възглавниците и стисна чаршафа в юмруците си.

Коули отправи към Теди поглед, който казваше: вие изкопахте дупката. Сега вие сам се измъкнете.

— Комунистка ли, мадам? Вие? Кой човек с ума си би си помислил това? Вие сте толкова истинска американка, колкото и Бети Грейбъл. Само слепец може да не го забележи.

Тя разтвори едната си ръка и пусна чаршафа, и разтри с нея капачката на коляното си.