Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Коули имаше бар в кабинета си, и тръгна към него веднага щом влязоха, като прекоси стаята надясно, и точно тогава Теди го изгуби за момент. Коули изчезна зад пласт от бяла марля, и Теди си помисли:

Не, не сега. Не сега, за бога.

— Къде я намерихте? — попита Теди.

— На брега близо до фара. Мяташе камъчета в океана.

Коули се появи отново, но само защото Теди премести глава наляво, когато Коули продължи надясно. Когато Теди обърна глава, марлята покри вграден шкаф за книги, а после прозореца. Той разтри дясното си око, надявайки се противно на всички доказателства, но нямаше полза, а после той го почувства по протежение на цялата лява страна на главата си — каньон, пълен с лава, прорязваше черепа му точно под косата. Беше си помислил, че причината е в писъците на Рейчъл, набили се там вътре в главата му, яростния шум, но беше нещо повече от това, и болката изригна, сякаш някой бавно забиваше в черепа му остриетата на дузина кинжали, и той трепна и вдигна пръсти към слепоочието си.

— Господин комисар. — Вдигна поглед и видя Коули от другата страна на бюрото, призрачно размазано петно отляво.

— Да? — успя да каже Теди.

— Блед сте като смъртта.

— Добре ли си, шефе? — Внезапно до него застана Чък.

— Чудесно — изрече Теди, а Коули остави чашата си със скоч на бюрото, и звукът й беше като изстрел на ловна пушка.

— Седнете — каза Коули.

— Добре съм — каза Теди, но думите си проправиха път от мозъка до езика му като по стълба с шипове.

Костите на Коули изпукаха като горящо дърво, докато се облягаше на бюрото пред Теди.

— Мигрена ли?

Теди вдигна поглед към размазаното петно, което представляваше докторът. Щеше да кимне, но миналият опит го беше научил никога да не кима по време на някой от тези пристъпи.

— Да — успя да каже.

— Досетих се от начина, по който си разтривате слепоочието.

— О.

— Често ли ги получавате?

— Половин дузина… — Устата на Теди пресъхна и му трябваха няколко секунди да събере отново малко влага върху езика си — … пъти в годината.

— Имате късмет — каза Коули. — Във всеки случай, поне в едно отношение.

— Как така?

— Много хора, които страдат от мигрена, получават масивна мигрена веднъж седмично или някъде там. — Тялото му отново издаде онзи звук като от горящи дърва, докато се смъкваше от бюрото, и Теди го чу да отключва някакъв шкаф.

— Какво получавате? — попита той Теди. — Частична загуба на зрението, сухота в устата, изгарящо усещане в главата?

— Бинго.

— През всички тези столетия изучаваме мозъка, а никой няма понятие откъде идват. Можете ли да повярвате? Знаем, че обикновено атакуват париеталния лоб. Знаем, че причиняват образуване на тромбове в кръвта. Това са безкрайно дребни неща, но случи ли се на такова деликатно и малко нещо като мозъка, се получават експлозии. Въпреки цялото това време обаче и цялото изучаване, не знаем нищо повече за причината или много за дългосрочните последствия, отколкото за спирането на обикновената простуда.

Коули му подаде чаша вода и сложи в ръката му две жълти таблетки.

— Тези би трябвало да свършат работа. Ще ви пратят в безсъзнание за час-два, но когато дойдете на себе си, би трябвало да сте добре. С напълно ясно съзнание.

Теди погледна надолу към жълтите хапчета, към чашата с вода, която висеше в опасна хватка.

Вдигна поглед към Коули и се опита да се съсредоточи със здравото си око, защото мъжът беше окъпан в светлина, толкова бяла и рязка, че пърхаше на снопове от раменете и ръцете му над лактите.

Където и да отидеш… — подхвана един глас в главата на Теди…

Нокти разтвориха със сила лявата страна на черепа му и изсипаха вътре цял шейкър с кабарчета, и Теди изсъска, когато си пое въздух през зъби.

— За бога, шефе.

— Той ще се оправи, господин комисар.

Гласът опита отново: Каквото и да правиш, Теди…

Някой стовари стоманен прът сред купчината кабарчета, и Теди притисна опакото на ръката си към здравото си око, когато от него избликнаха сълзи и стомахът му се преобърна.

… не вземай тези хапчета.

Стомахът му отново се преобърна, плъзгайки се към десния му хълбок, когато пламъци близнаха стените на цепнатината в главата му, и той беше напълно сигурен, че ако положението се влоши още, ще си прехапе езика.

Не вземай онези проклети хапчета — изпищя гласът, като се носеше бързо напред-назад по горящия каньон, сякаш размахваше знаме и събираше войските.

Теди наведе глава и повърна на пода.