Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Шефе, шефе. Добре ли си?

— О боже, о, боже — каза Коули. — Наистина ви е лошо.

Теди вдигна глава.

Не…

Бузите му бяха мокри от собствените му сълзи.

… вземай…

Сега някой беше пъхнал острие по дължина вътре в каньона.

… тези…

Острието беше започнало да се движи напред-назад като трион.

… хапчета.

Теди стисна зъби и почувства как стомахът му отново се присвива. Опита да се да се съсредоточи върху чашата в ръката си, забеляза нещо странно върху палеца си и реши, че мигрената изкривява възприятията му.

Невземайтезихапчета.

Ново продължително прокарване на зъбците на триона по розовите гънки на мозъка му, и Теди трябваше да прехапе устни, за да сподави един писък, и чу там вътре и писъците на Рейчъл заедно с огъня и я видя да го гледа в очите, почувства дъха й върху устните си, и почувства лицето й в ръцете си, докато палците му милваха слепоочията й, а онзи проклет трион се движеше напред-назад през главата му…

Невземайтезишибанихапчета.

И той се плесна с длан през устата и почувства как хапчетата влизат там вътре, прокара ги с вода и преглътна, почувства как се плъзват надолу по хранопровода му и отпи от чашата, докато тя се изпразни.

— Ще ми благодарите — каза Коули.

Чък отново застана до Теди, подаде му кърпичка и Теди избърса с нея челото си, а после устата, и после я пусна на пода.

Коули каза:

— Помогнете ми да го изправя, господин комисар.

Те вдигнаха Теди, измъкнаха го от стола, обърнаха го и той видя пред себе си черна врата.

— Не казвайте на никого — каза Коули, — но оттам се влиза в стая, където понякога си открадвам по някоя дрямка. О, добре де, веднъж на ден. Ще ви настаним там вътре, господин комисар, и след като се наспите, главоболието ви ще мине. Само след два часа ще бъдете в отлична форма.

Теди видя как ръцете му се смъкват от раменете им. Ръцете му изглеждаха странно така — увиснали точно над гръдната му кост. А и двата му палеца създаваха някаква оптична измама. Какво беше, по дяволите? Искаше му се да може да почеше кожата, но Коули вече отваряше вратата, и Теди хвърли последен поглед към зацапаните петна върху двата палеца.

Черни петна.

Боя за обувки — помисли си той, докато го въвеждаха в тъмната стая.

Откъде, по дяволите, по палците ми е попаднала боя за обувки?

Това бяха най-ужасните сънища, които му се бяха присънвали.

В началото им Теди вървеше из улиците на Хъл, улици, по които беше вървял безброй пъти от детството си до възмъжаването си. Мина покрай старото си училище. Мина покрай стария смесен магазин, откъдето си беше купувал дъвки и газирана вода с ванилов вкус. Мина покрай къщата на Дикърсън и къщата на Пакаки, край тези на семейство Мъри, на семейство Бойд, на семейство Върмонт, на семейство Константайн. Но нито една не беше домът му. Никъде нямаше никого. Целият град беше пуст. И мъртвешки тих. Не чуваше дори океанът, а в Хъл океанът винаги се чуваше.

Беше ужасно — неговият град, а всички си бяха отишли. Седеше на дигата покрай Оушън Авеню и обхождаше с поглед пустия бряг, и седеше и чакаше, но никой не дойде. Всички бяха мъртви — осъзна той, отдавна мъртви и отдавна изчезнали. Той беше призрак, върнал се назад през вековете в своя призрачен град. Градът вече не беше тук. Той вече не беше тук. Нямаше „тук“.

После се озова в голяма мраморна зала, и тя беше пълна с хора и носилки на колела, и червени торбички за вливане на интравенозни течности, и той веднага се почувства по-добре. Независимо къде беше това, той не беше сам. Три деца — две момчета и момиче — прекосиха залата и застанаха пред него. И трите носеха болнични халати, а момичето се страхуваше. Беше се вкопчила в ръцете на братята си. Каза: „Тя е тук. Тя ще ни намери“.

Андрю Ледис се наведе и запали цигарата на Теди:

— Хей, не ми се сърдиш, нали, приятел?

Ледис беше отблъскващ представител на човешкия вид — сбръчкано жилесто тяло, издължена глава с издадена напред брадичка, която беше два пъти по-дълга, отколкото трябва, безформени зъби, тънки кичури руса коса върху осеян със струпеи, розов скалп — но Теди се радваше да го види. Той беше единственият, когото познаваше в стаята.

— Намерих си бутилка — каза Ледис, — ако искаш да опънем по една глътка по-късно. — Той намигна на Теди, плесна го по гърба и се превърна в Чък, и това изглеждаше съвсем нормално.

— Трябва да вървим — каза Чък. — Часовникът си тиктака, приятелю.

Теди каза:

— Моят град е пуст. Няма жива душа.