Деннис Лихэйн - Злокобен остров

ЕДУАРД ДАНИЕЛС

ЛОШ МОРЯК

1920–1957

— Защо си лош моряк? — попита момичето.

— Не обичам водата.

— И аз не обичам водата. Това ни прави приятели.

— Предполагам, че е така.

— Ти вече си мъртъв. Имаш… как-му-се-викаше-там.

— Надгробен камък.

— Да.

— Тогава предполагам, че съм. В моя град нямаше никой.

— И аз съм мъртва.

— Знам. Съжалявам за това.

— Ти не я спря.

— Какво можех да направя? Докато стигнах до нея, тя вече беше… знаеш…

— О, боже.

— Какво?

— Тя отново идва.

И ето че Рейчъл влизаше в гробището покрай надгробния камък, който Теди беше съборил по време на бурята. Не бързаше. Беше толкова красива, косата й беше мокра и от нея се стичаха дъждовни капки, и беше сменила сатъра с брадва с дълга дръжка и я влачеше до себе си, и тя каза:

— Хайде, Теди. Те са мои.

— Знам. Обаче не мога да ти ги дам.

— Този път ще е различно.

— Как?

— Сега съм добре. Знам си отговорностите. Оправих си главата.

Теди заплака.

— Обичам те толкова много.

— И аз те обичам, скъпи. Наистина. — Тя се приближи и го целуна, наистина го целуна, с ръце върху лицето му, и езикът й се плъзна върху неговия, и стонът се понесе по гърлото й и проникна в устата му, докато го целуваше все по-силно и по-силно, и той я обичаше толкова много.

— Сега ми дай момичето — каза тя.

Той й предаде момичето и тя го хвана в едната си ръка, взе брадвата в другата и каза:

— Връщам се веднага. Става ли?

— Разбира се — каза Теди.

Той помаха на момичето, като знаеше, че тя не разбира. Но беше за нейно добро. Той знаеше това. Налагаше се да вземаш тежки решения, когато си възрастен, решения, които децата не можеха да разберат. Но ги вземаш заради децата. И Теди продължи да маха, въпреки че момичето не му махаше в отговор докато майка й я носеше към мавзолея и малкото момиче се взираше в Теди, вече без надежда за спасение в очите, примирило се с този свят, с това жертвоприношение, с уста, все още изцапана с фъстъчено масло и желе.

— О, Господи! — Теди седна в леглото. Плачеше. Беше се насилиш да се събуди, беше изтръгнал мозъка си от съня и го беше върнал в съзнание само за да се измъкне от този сън. Усещаше го някъде там на дъното на ума си, в очакване, с широко разтворени врати. Трябваше само да затвори очи и да наклони глава обратно към възглавницата, и щеше веднага стремглаво да попадне отново в него.

— Как сте, господин комисар?

Той примигна няколко пъти в тъмнината.

— Кой е там?

Коули включи малка лампа. Тя беше до стола му в ъгъла на стаята.

— Съжалявам. Не исках да ви стряскам.

Теди седна на леглото:

— От колко време съм тук?

Коули му се усмихна извинително:

— Хапчетата бяха малко по-силни, отколкото мислех. Бяхте в безсъзнание четири часа.

— Мамка му. — Теди разтри очи с опакото на дланите си.

— Имахте кошмари, господин комисар. Сериозни кошмари.

— Намирам се в заведение за душевноболни на остров, по време на ураган — каза Теди.

— Туш — каза Коули. — Едва след първия си месец тук успявах да спя прилично през нощта. Коя е Долорес?

Теди каза: „Какво?“ и преметна крака отстрани на леглото.

— Непрекъснато повтаряхте името й.

— Устата ми е пресъхнала.

Коули кимна и извърна тялото си в стола, и вдигна една чаша с вода от масата зад гърба си. Подаде я на Теди през масата.

— Страничен ефект, боя се. Заповядайте.

Теди взе чашата и я пресуши на няколко глътки.

— Как е главата?

Теди си спомни защо изобщо беше в тази стая, и му трябваха няколко минути да прецени положението. Зрението му беше ясно. В главата му вече не се забиваха кабарчета. Леко му се гадеше на стомаха, но не твърде неприятно. Лека болка в лявата страна на главата, всъщност, като от тридневно натъртване.

— Добре съм — каза той. — Тези хапчета си ги биваше.

— Стремим се да задоволяваме клиента. Е, коя е Долорес?

— Жена ми — каза Теди. — Тя е мъртва. И, да, докторе, все още се опитвам да го приема. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, господин комисар. И съжалявам за загубата ви. Внезапно ли почина?

Теди го погледна и се засмя.

— Какво?

— Всъщност не съм в настроение да бъда подлаган на психоанализа, докторе.

Коули кръстоса крака в глезените и запали цигара:

— А аз не се опитвам да си правя експерименти с главата ви, комисар. Ако щете вярвайте. Но тази вечер в онази стая с Рейчъл се случи нещо. Не беше само тя. Бих бил немарлив в задълженията си като неин терапевт, ако не се запитам какви ли демони водите.