Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Какво се случи в онази стая? — попита Теди. — Аз играех ролята, която тя искаше от мен да играя.

Коули се засмя:

— Опознайте себе си, господин комисар. Моля ви. Искате да ми кажете, че ако ви бяхме оставили сами двамата, при завръщането си щяхме да намерим и двама ви напълно облечени?

Теди каза:

— Аз съм служител на закона, докторе. Каквото и да мислите, че сте видели там вътре.

Коули вдигна ръка.

— Добре. Както кажете.

— Както кажа — каза Теди.

Коули се отпусна назад: пушеше и гледаше внимателно Теди, и пушеше още, и Теди чуваше бурята отвън, усещаше напора й върху стените, чувстваше я как се провира през пролуки под покрива, а Коули оставаше все така мълчалив и бдителен, и накрая Теди каза:

— Тя загина при пожар. Липсва ми, както… Ако бях под водата, кислородът нямаше да ми липсва толкова много. — Той повдигна вежди към Коули. — Това удовлетворява ли ви?

Коули се наведе напред, подаде на Теди цигара и му я запали.

— Някога обичах една жена във Франция — каза той. — Не казвайте на жена ми, става ли?

— Обичах тази жена, както човек обича… ами, нищо — каза той, с изненадана нотка в гласа. — Не можеш да сравниш тази любов с нищо, нали?

Теди поклати глава.

— Тя е неповторим дар сама по себе си. — Очите на Коули проследиха дима от цигарата му: погледът му беше извън стаята, отвъд океана.

— Какво правехте във Франция?

Той се усмихна и закачливо размаха пръст към Теди.

— А, — каза Теди.

— Както и да е, една вечер тази жена идваше да се срещне с мен. Забързана, предполагам. В Париж е дъждовна нощ. Тя се спъва. И това е то.

— Тя какво?

— Спъна се.

— И? — Теди се втренчи в него.

— И нищо. Спъна се. Падна напред. Удари си главата. И умря. Можете ли да повярвате това? По време на война. Като си помислите за всички начини, по които може да умре човек. Тя се спъна.

Теди виждаше болката в лицето му, дори след всичките тези години, зашеметеното неверие, че е станал прицел на вселенска шега.

— Понякога — каза Коули — успявам да изкарам по цели три часа, без да мисля за нея. Понякога изкарвам цели седмици, без да си спомня мириса й, погледът, който ми отправяше, когато знаеше, че в някоя определена нощ ще намерим време да останем насаме, косата й — начинът, по който си играеше с нея, докато четеше. Понякога… — Коули стъпка фаса на цигарата си и я угаси. — Където и да е отишла душата й — ако, да кажем, под тялото й е имало някакъв портал и той се е отворил, когато е умряла и тя е отишла именно там? Бих се върнал в Париж още утре, ако знаех, че този портал ще се отвори и аз ще вляза вътре след нея.

Теди каза:

— Как й беше името?

— Мари — каза Коули и изричането сякаш му отне нещо.

Теди дръпна от цигарата и остави дима лениво да се понесе отново навън от устата му.

— Долорес — каза той — много се мяташе насън, и ръката й, понякога седем от общо десет пъти — не се шегувам — се стоварваше право в лицето ми. Върху устата и носа ми. Просто пляс и толкова. Отмествах я, знаете ли? Понякога доста грубо. Спя си хубаво, и изведнъж — тряс — ето че съм буден. Благодаря, скъпа. Понякога обаче я оставях там. Целувах я, миришех я, какво ли не. Вдишвах мириса й. Знаете ли какво съм готов да направя само да можеше тази ръка отново да се стовари върху лицето ми, докторе? Бих продал целия свят.

Стените тътнеха, вятърът разтърсваше нощта.

Коули наблюдаваше Теди по начин, по който човек наблюдава деца на ъгъла на оживена улица.

— Аз съм доста добър в това, което правя, господин комисар. Признавам, че съм човек с много голямо мнение за себе си. Коефициентът ми на интелигентност е изключителен, и още от момче можех да разгадавам хората. По-добре от всекиго. Със следващите си думи не искам да ви засегна, но обмислял ли сте възможността да сте склонен към самоубийство?

— Е — каза Теди — радвам се, че не искахте да ме обидите.

— Но замисляли ли сте се за това?

— Да — каза Теди. — Ето защо вече не пия, докторе.

— Защото знаете, че…

— … отдавна щях да съм налапал дулото на пистолета, ако пиех.

Коули кимна:

— Поне не се заблуждавате.

— Да — каза Теди, — поне това работи в моя полза.

— Когато си тръгнете оттук — каза Коули — мога да ви дам няколко имена. Дяволски добри лекари. Те биха могли да ви помогнат.

Теди поклати глава:

— Шерифите от военната полиция на Съединените щати не ходят при лекари психари. Съжалявам. Но ако някога се разбере за това, ще ме принудят да се пенсионирам.

— Добре, добре. Така е честно. Но, господин комисар?