Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Знаеше, че от него се очаква да продължи. Да се съвземе. Да загърби станалото. Малкото му отделни приятели и малкото му отделни роднини бяха дали поне това да се разбере, и той знаеше, че ако беше отвън и гледаше вътре, също щеше да каже на онзи, другия Теди да се стегне и да се вземе в ръце и да продължи с остатъка от живота си.

Но за да направи това, трябваше да намери начин да скъта Долорес някъде из рафтовете на съзнанието си, да я остави да се покрие с прах, с надеждата, че ще се натрупа достатъчно прах, за да смекчи спомена му за нея. Да притъпи образа й. Докато един ден тя вече нямаше да е толкова човек, който наистина е живял, колкото сън за този човек.

Казват: Преодолей загубата й, трябва да я преодолееш , но да я преодолее заради какво? Този шибан живот? Как ще те избия от ума си? Досега не подейства, следователно как се предполага да го направя? Как се предполага да те оставя да си отидеш: само това питам. Искам да те прегръщам отново, да усещам мириса ти, и, да, освен това, просто искам да избледнееш и да изчезнеш. Моля те, моля те да избледнееш и да изчезнеш…

Искаше му се никога да не беше вземал онези хапчета. В три сутринта беше напълно буден. Беше напълно буден и чуваше гласа й, здрача в него, слабия бостънски акцент, който не си личеше толкова много в звуците а и р , колкото в е и р , затова, когато се любеха, думите за вечна любов, които Долорес му нашепваше, излизаха недовършени. Той се усмихна в тъмното: чуваше я, виждаше зъбите й, ресниците й, ленивия плътски апетит в погледите, които му хвърляше в неделните утрини.

Онази нощ се беше запознал с нея в „Коконът Гроув“. Когато оркестърът свиреше шумна песен с металически звук, а въздухът беше станал сребрист от дим, и всички се бяха издокарали — моряци и войници в най-хубавите си бели парадни униформи, сини парадни униформи, сиви парадни униформи, цивилни мъже с вратовръзки в ярки флорални мотиви, които сякаш щяха всеки момент да избухнат, и двуредни костюми със сгънати във форма на триъгълник кърпички, спретнато пъхнати в джобовете, с меки шапки с остри ръбове, подпрени на масите, а жените… жените бяха навсякъде. Танцуваха още докато вървяха към тоалетната в дъното на заведението. Танцуваха докато се придвижваха от маса на маса и се въртяха на пръсти, докато палеха цигари и отваряха с щракване пудриерите си, плъзгаха се към бара и отмятаха глави назад, за да се разсмеят, и косите им бяха лъскави като сатен и улавяха проблясъците на светлината, когато се движеха.

Теди беше там с Франки Гордън, друг сержант от разузнаването и още няколко момчета: всичките щяха да отплават след седмица, но той заряза Франки в мига щом я видя, заряза го на средата на изречението, и тръгна надолу към дансинга, изгуби я за миг в тълпата между тях, докато всички се отдръпваха и се притискаха настрани, за да направят място на един моряк и една блондинка в бяла рокля, когато морякът я завъртя напряко на гърба си, а след това рязко я издигна над главата си с вихрено завъртане и я улови, когато тя се устреми надолу, наклони я към пода, когато тълпата избухна в аплодисменти, и после Теди отново мярна проблясването на виолетовата и рокля.

Роклята беше красива, а цветът беше първото, привлякло погледа му. Но онази нощ там имаше множество красиви рокли, твърде многобройни, затова вниманието му задържа не роклята, а начинът, по който тя я носеше. Нервно. Смутено. Докосваше я с леко стеснение. Непрекъснато я наместваше и оправяше. Притискаше с ръце подплънките на раменете.

Беше взета от приятелка. Или под наем. Никога преди не беше носила такава рокля. Тя я ужасяваше. Толкова много, че не можеше да е сигурна дали мъжете и жените се заглеждат в нея от страст, от завист или от съжаление.

Беше уловила Теди да я наблюдава, докато се движеше неспокойно и измъкваше палеца си от презрамката на сутиена. Сведе очи, по лицето й изби руменина, започвайки още от шията, а после отново вдигна поглед и Теди продължи да я гледа, усмихна се и си помисли: Аз също се чувствам глупаво в тези дрехи. Със силата на волята си изпрати тази мисъл през дансинга. И може би подейства, защото тя отвърна на усмивката му — усмивка, не толкова предразполагаща към флирт, колкото благодарна — и Теди на момента заряза Франки Гордън, още докато Франки говореше за магазините за фуражни храни в Айова или нещо такова, и когато успя да премине през обсадата от потни танцьори, осъзна, че няма какво да й каже. Какво щеше да каже? „Хубава рокля“, „Мога ли да те почерпя едно питие?“, „Имаш красиви очи“?