Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Тя каза:

— Загуби ли се?

Беше негов ред да се извърти рязко. Откри, че я гледа отвисоко. Тя беше дребна жена, не повече от метър и шейсет на токчета. Невероятно красива. Не по някакъв спретнат начин, като толкова много от останалите жени тук със съвършените им носове, коси и устни. Имаше нещо неспретнато в лицето й, може би очите й бяха малко прекалено раздалечени, с устни, толкова широки, че изглеждаха неспретнати върху дребното й лице, с брадичка, която издаваше несигурност.

— Малко — каза той.

— Е, какво търсиш?

Каза го, преди да помисли да спре:

— Теб.

Очите й се разшириха и той забеляза петънце, бронзова точица, в левия ирис, и той почувства как ужас връхлита тялото му, когато осъзна, че се беше разкрил, беше прозвучал като някой Ромео, твърде спокойно, твърде самоуверено.

Теб.

Това пък откъде му беше хрумнало, по дяволите? Какво, по дяволите, си…

— Е… — каза тя.

Искаше му се да побегне. Беше му непоносимо да я гледа дори секунда повече.

— … поне не ти се наложи да ходиш далече.

Той усети как на лицето му се появи глупава усмивка, почувства отражението си в очите й. Глупак. Недодялан тип. Твърде щастлив, за да диша.

— Не, госпожице, предполагам, че не.

— Боже мой — каза тя, като се облегна назад да го погледне, притиснала чашата си с мартини към горната част на гърдите си.

— Какво?

— Ти си толкова не на място тук, колкото и аз, нали, войниче.

Беше се облегнала навътре на прозореца на таксито, докато седеше отзад с приятелката си Линда Кокс — Линда се беше привела напред да даде адреса на шофьора — и Теди каза.

— Долорес.

— Едуард.

Той се засмя.

— Какво?

Той вдигна ръка:

— Нищо.

— Не. Какво?

— Никой, освен майка ми не ме нарича Едуард.

— Тогава Теди.

Изпита огромно удоволствие, когато я чу да изрича тази дума.

— Да.

— Теди — повтори тя, за да изпробва как звучи.

— Хей. Как ти е фамилията? — попита той.

— Чаннъл.

Теди повдигна вежда, когато го чу.

— Знам — каза тя. — Изобщо не върви с останалата част от мен. Звучи толкова надуто.

— Може ли да ти се обадя?

— Помниш ли цифри?

Теди се усмихна:

— Всъщност…

— Бейкър четирийсет и три, четирийсет и шест — каза тя.

И Теди се беше навел навътре към прозореца на таксито и беше разговарял шепнешком с нея, и дори сега, дори само пред себе си, му беше непоносимо да си припомня за какво си бяха говорили. Защото беше чисто и непорочно. Беше най-чистото чувство, което беше изпитвал.

Беше стоял на тротоара, докато таксито потегли, и споменът за лицето й само на сантиметри от неговото — през прозореца на таксито, на дансинга — почти предизвика късо съединение в мозъка му, почти изтласка оттам името и номера й.

Помисли си: значи това е усещането да си влюбен. Беше нелогично — той почти не я познаваше. Но ето че въпреки това, то беше там. Току-що беше срещнал жената, която, по някакъв начин, бе познавал още отпреди да се е родил. Въплъщението на всеки сън, на който никога не бе дръзнал да се отдаде.

Долорес. Тя мислеше за него сега на тъмната задна седалка, усещаше го, както той усещаше нея.

Долорес.

Всичко, от което някога се беше нуждаел, и сега то имаше име.

Теди се обърна на другата страна върху походното си легло, протегна ръка надолу към пода и затърси опипом наоколо, докато намери тефтера си и кутия кибритени клечки. Драсна първата клечка в нокътя на палеца си и я запали: задържа я над листа, който беше надраскал в бурята. Изразходи четири клечки, докато съчетае правилните букви с цифрите:

18-1-4-9-5-4-19-1-1-12-4-23-14-5

Р-А-Д-И-Е-Д-С-А-А-Л-Д-У-Н-Е

Щом като приключи с това, обаче, не му трябваше много време да разгадае объркания код. Още две клечки и Теди се взираше в името, докато пламъкът бавно се промъкваше надолу по дървото към пръстите му:

Андрю Ледис.

Докато клечката ставаше все по-гореща, той хвърли поглед към Чък, който спеше през две легла от него, и изпита надежда, че кариерата му няма да пострада. Нямаше. Теди щеше да поеме цялата вина. Чък не би трябвало да има неприятности. Той като цяло имаше около себе си тази аура — каквото и да се случеше, Чък щеше да излезе от него невредим.

Погледна отново към страницата, хвърли последен поглед, преди клечката да догори и да угасне.

Днес ще те намеря, Андрю. Дори да не дължа на Долорес живота си, дължа й поне това.

Ще те намеря.

Ще те убия.

Двете жилища във вътрешността на стената — на надзирателя и на Коули — бяха поразени директно. Половината от покрива на Коули беше съборен, керемидите — разпръснати из цялото землище на болницата като урок по смирение. Едно дърво беше минало през прозореца на дневната на надзирателя, през шперплата, закован там с предпазна цел, и заедно с корените и всичко останало се беше приземило насред къщата.