Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Можеш да се върнеш, Чък. Не е нужно да се замесваш в това.

Чък вдигна поглед към него и плесна с тефтерчето по ръката си.

— Ние сме щатски шерифи, Теди. Какво правят винаги шерифите?

Теди се усмихна:

— Влизаме през вратите.

— Първи — каза Чък. — Влизаме през вратите първи. Не чакаме някакви изнежени градски ченгета да ни подкрепят, ако губим ценно време. Минаваме през проклетата врата.

— Да, минаваме.

— Е, добре тогава — каза Чък, върна му тефтера и те продължиха към форта.

Един поглед към форта отблизо, когато от него ги делеше само редица дървета и малка поляна, и Чък каза онова, което Теди си мислеше:

— Прецакани сме.

Плътната тежка ограда, която заобикаляше мястото, на места беше изтръгната от вятъра. Части от нея бяха повалени на земята, други висяха по далечните дървета, а останалото беше провиснало в различни степени на безполезност.

Наоколо обаче се разхождаха въоръжени пазачи. Някои от тях постоянно обикаляха с джипове. Няколко санитари събираха боклуците и отломките около външната част на сградата, а друга група се залови да повдигне дебело дърво, което беше паднало до стената. Нямаше крепостен ров, но имаше само една врата — малка, червена, направена от желязо, по което сега се бяха образували вдлъбнатини, разположена в средата на стената. На бойниците стояха на пост пазачи, с пушки, опрени на раменете и гърдите. Няколкото малки квадрати на прозорците, изрязани в камъка, бяха с решетки. Пред вратата нямаше пациенти, оковани или не. Само пазачи и санитари, в равни съотношения.

Теди видя как двама от пазачите на покрива отстъпват настрани, видя как няколко санитари пристъпват досами бойниците и викат на онези на земята да се отдръпнат. С усилие избутаха половин дърво до ръба на покрива, а после започнаха да го бутат и дърпат, докато то се люлееше там. После изчезнаха, като минаха зад него и започнаха да бутат, и половината от дървото се устреми напред още половин метър, а после се наклони и мъжете изкрещяха, когато то полетя надолу от стената и се стовари с трясък на земята. Санитарите отново се върнаха досами бойниците, погледнаха надолу към свършената работа, и започнаха да се ръкуват и да се потупват по раменете.

— Трябва да има някакъв канал, нали? — каза Чък. — Може би, за да изсипват водата или отпадъците в морето? Можем да минем оттам.

Теди поклати глава:

— Защо да си правим труда? Просто ще влезем направо.

— О, както Рейчъл се е измъкнала от отделение Б? Разбирам. Ще вземем малко от онзи прашец за невидимост, който е имала. Добра идея.

Чък го погледна намръщено и Теди докосна яката на дъждобрана си.

— Не сме облечени като щатски шерифи, Чък. Сещаш ли се какво имам предвид?

Чък погледна назад към санитарите, които работеха наоколо, и загледа как един от тях излиза през желязната врата с чаша кафе в ръка: парата се издигаше през ситния дъжд на малки змиевидни струйки.

— Амин — каза той. — Амин, братко.

Пушеха цигари и си бъбреха за незначителни неща, докато вървяха надолу по пътя към форта.

На половината път през полето бяха пресрещнати от пазач: пушката му висеше лениво под ръката и сочеше към земята.

Теди каза:

— Изпратиха ни тук. Казаха нещо за дърво на покрива?

Пазачът погледна назад през рамо:

— Не. Погрижиха се за това.

— О, чудесно — каза Чък и те понечиха да се отдалечат.

— Стой, тигре — каза пазачът. — Има още много работа за вършене.

Те се обърнаха назад.

Теди каза:

— Имате трийсет души, които работят по стената.

— Да, наистина, отвътре е пълна бъркотия. Една буря не може да събори място като това, но все пак може да проникне вътре. Нали знаете?

— О, разбира се — каза Теди.

— Къде е групата по почистването? — обърна се Чък към пазача, облегнал се небрежно на стената до вратата.

Онзи посочи с палец, отвори вратата и те влязоха през нея в приемното помещение.

— Не искам да изглеждам неблагодарен — каза Чък, — но това беше прекалено лесно.

Теди рече:

— Не се задълбочавай в анализи. Понякога човек просто има късмет.

Вратата се затвори зад тях.

— Късмет — каза Чък, с леко потрепване в гласа. — Така ли ще го наричаме?

— Така ще го наричаме.

Първото, което впечатли Теди, бяха миризмите. Мирис на невероятно силен дезинфектант, който правеше всичко възможно да прикрие вонята на повръщано, изпражнения, пот, и, най-вече, урина.

После шумът се понесе на вълни от задната част на сградата и надолу от горните етажи: тътенът на бягащи крака, викове, които откачаха и отекваха от дебелите стени и влажния въздух, внезапни пронизителни скимтящи звуци, които се набиваха в ушите ти, а после замираха, набиващото се в съзнанието мърморене на няколко различни гласа, които говореха едновременно.