Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди чу някой да диша до него. Обърна глава наляво, и бръснатата глава беше само на сантиметър-два от неговата.

— Ти гониш — каза онзи и потупа ръката на Теди с показалеца си.

Теди погледна мъжа в сияещото лице.

— Аз гоня — каза Теди.

— Разбира се, аз съм толкова близо — каза онзи, — можеш просто да махнеш с китката си, и пак ще е мой ред да гоня, и тогава аз мога да потрепна с моята китка и пак ти ще гониш, и можем да си продължаваме така с часове, дори цял ден, можем просто да си стоим тук, и да се редуваме кой да гони, отново и отново, може дори да не прекъсваме за обяд, да не прекъсваме даже и за вечеря, можем просто да си продължаваме отново и отново.

— Какво забавно ще има в това? — каза Теди.

— Знаеш ли какво има там навън? — Типът посочи с глава в посока на стълбите. — В морето?

— Риба — каза Теди.

— Риба. — Онзи кимна. — Много добре. Риба, да. Много риба. Но, да, риба, много добре, риба, да, но освен това, освен това? Подводници. Да. Точно така. Съветски подводници. На триста, на четиристотин километра от нашето крайбрежие. Чуваме това, нали? Казват ни. Разбира се. И ние свикваме с идеята. Всъщност, забравяме. Искам да кажа: „Добре, има подводници. Благодаря за информацията“. Те стават част от всекидневното ни съществуване. Знаем, че са там, но преставаме да мислим за това. Ясно? Но те са си там, и са въоръжени с ракети. Насочват ги към Ню Йорк и Вашингтон. Към Бостън. И те са там навън. Просто си седят. Това тревожи ли те понякога?

Теди чуваше как Чък до него диша бавно, в очакване на знак от него.

Теди каза:

— Както казахте, предпочитам да не мисля твърде много за това.

— Ммм. — Типът кимна. Поглади наболата четина по брадичката си. — Тук вътре чуваме разни неща. Не бихте си го помислили, нали? Но е така. Когато постъпи някой нов, той ни разказва разни неща. Пазачите говорят. Вие, санитарите, също говорите. Ние знаем, ние знаем. За външния свят. За изпитанията на водородни бомби, за атолите. Знаете ли как действа една водородна бомба?

— С водород? — каза Теди.

— Много добре. Много умно. Да, да. — Онзи кимна няколко пъти. С водород, да. Но освен това, освен това, като никоя друга бомба. Пуснеш ли бомба, дори атомна бомба, тя експлодира. Нали? Точно така. Но една водородна бомба избухва отвън навътре, с имплозия. Тя избухва отвътре и преминава през поредица от вътрешни сривове, като се разпада все повече и повече. Но този разпад? Той създава маса и плътност. Виждате ли, яростта на собственото му саморазрушаване създава изцяло ново чудовище. Схващате ли? А? Колкото по-голям е сривът, толкова по-голямо е саморазрушаването, и после толкова по-силно става. А после, добре, добре? Проклет взрив. Просто… тряс, бум, и край. В отсъствието на свое собствено „аз“, то се разпространява. От своята имплозия създава експлозия, която е сто пъти, хиляда пъти, милион пъти по-опустошителна от всяка бомба в историята. Това е нашето наследство. И не го забравяйте. — Той почука няколко пъти с пръст по ръката на Теди — леки почуквания, сякаш имитираше барабанен бой с пръстите си. — Ти гониш! До десетата степен! Хии!

Той скочи долу от тъмното стълбище и те го чуха да крещи: „Бууум!“ по целия път надолу.

— … четирийсет и девет бутилки бира! Една свали…

Теди погледна през рамо към Чък. Лицето му беше влажно, и той внимателно издишваше през устата.

— Прав си — каза Теди. — Да се махаме оттук.

— Сега вече говориш разумно.

Викът се разнесе от стълбите:

— Някой да ми помогне тук, мамка му! Господи!

Теди и Чък вдигнаха очи и видяха двама мъже да слизат по стълбите, преплетени на топка. Единият носеше синя униформа на пазач, другият — бели дрехи като на пациент, и те спряха, когато се блъснаха в завоя на стълбището на най-широкото стъпало. Пациентът успя да освободи едната си ръка и я заби в лицето на пазача точно под лявото око и издърпа парче кожа, а пазачът изкрещя и рязко изви глава назад.

Теди и Чък затичаха нагоре по стъпалата. Ръката на пациента отново се спусна надолу, но Чък сграбчи китката му.

Пазачът избърса окото си и размаза кръв надолу до брадичката си. Теди чу как и четиримата си поемат дъх, дочу далечната песен за бирените бутилки, в която пациентът беше стигнал до четирийсет и втората и започваше с четирийсет и първата, а после видя типа под него да се готви за нападение с широко отворена уста, и каза: „Чък, внимавай“, и стовари опакото на дланта си в челото на пациента, преди той да успее да отхапе парче от китката на Чък.