Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Той се взря в Теди и Теди се опита да прочете отговора в очите му, но погледът беше като на човек, който е някъде безкрайно далече, безизразен, древен.

— Няколко минути? — Хлапето кимна сякаш в отговор на собствените си мисли. — Добре. Никой няма да забележи в тази проклета врява. Вземете си вашите две минути и после се махайте, ясно?

— Разбира се — каза Чък.

— И, хей. — Хлапето им се усмихна леко, докато посягаше към дръжката на вратата. — Опитайте се да оцелеете в тези няколко минути, става ли? Ще съм ви благодарен.

Минаха през вратата и влязоха в килиен блок с гранитни стени и гранитни подове, който се простираше по цялата дължина на форта под арки, широки три метра и високи четири. Единствената светлина идваше от високи прозорци в двата края етажа, а от тавана капеше вода и подовете бяха осеяни с локви. Килиите се намираха от дясната и от лявата им страна, погребани в мрака.

Бейкър каза:

— Главният ни генератор гръмна около четири часа тази сутрин. Ключалките на килиите се контролират електронно. Това е едно от по-скорошните ни нововъведения. Страхотна идея, нали, по дяволите? Така че в четири всички килии се отвориха. За щастие все още можем да работим ръчно с ключалките, така че прибрахме повечето пациенти обратно вътре и ги заключихме в килиите, но някакъв проклетник има ключ. Все успява да се промъкне и да стигне поне до една килия, преди да изчезне пак.

— Може би един плешив тип? — каза Теди.

Бейкър хвърли поглед към него:

— Плешив? Да. Трудно се справяме с него. Предположих, че може да е той. Казва се Личфийлд.

— Играе на гоненица на онова стълбище, по което се качихме току-що. В долната половина.

Бейкър ги поведе към третата килия вдясно и я отвори:

— Мятайте го вътре.

Трябваха им няколко секунди да намерят леглото в тъмнината, а после Бейкър включи фенерче, насочи лъча навътре и те положиха Вингис на леглото, и той изстена, и в ноздрите му избиха мехурчета кръв.

— Трябва да взема подкрепления и да тръгна след Личфийлд — каза Бейкър. — Сутеренът е мястото, където държим типовете, които дори не храним, освен ако в стаята няма шестима пазачи. Ако се измъкнат, тук ще стане като в проклетия „Аламо“.

— Първо ви трябва медицинска помощ — каза Чък.

Бейкър намери чисто място от кърпичката и я притисна отново към раната си.

— Нямам време.

— За него — каза Чък.

Бейкър погледна към тях през решетките.

— Да. Правилно. Ще намеря лекар. А вие двамата. Влизате и излизате за рекордно време, ясно?

— Ясно. Намерете лекар за този човек — каза Чък, докато излизаха от килията.

Бейкър заключи вратата на килията:

— Вече действам по въпроса.

Той затича надолу покрай килийния блок, като заобиколи трима пазачи, които влачеха брадат гигант към килията му, и продължи да тича.

— Какво мислиш? — попита Теди. През арките видя до далечния прозорец един мъж, увиснал на решетките, няколко пазачи вмъкваха вътре маркуч. Очите му започваха да се приспособяват към слабата сива светлина в главния коридор, но килиите оставаха тъмни.

— Някъде тук вътре трябва да има комплект досиета — каза Чък. — Дори и само за основни медицински и справочни цели. Ти ще търсиш Ледис, аз ще търся досиетата, става ли?

— Къде смяташ, че са тези досиета?

Чък погледна назад към вратата:

— Ако се съди по звуците, колкото по-нависоко се качваш, толкова по-безопасно става. Предполагам, че администрацията им трябва да е горе.

— Добре. Къде и кога ще се срещнем?

— След петнайсет минути?

Пазачите бяха задействали маркуча и запратиха една струя. Отблъснаха човека от решетките и го блъснаха на пода.

Няколко души пляскаха с ръце в килиите си, други стенеха — толкова дълбоки и отчаяни стенания, че сякаш идваха от бойно поле.

— Петнайсет звучи добре. Да се срещнем отново в голямата зала?

— Разбира се.

Стиснаха си ръцете, и тази на Чък беше влажна, горната му устна лъщеше.

— Пази си задника, Теди.

Един пациент нахълта през вратата зад тях и изтича покрай тях в отделението. Краката му бяха боси и мръсни и тичаше, сякаш тренира за боксово състезание с награда — плавни крачки в ритъм с ръце, които се движеха, сякаш се боксираха с въображаем противник.

— Ще видя какво мога да направя. — Теди се усмихна на Чък.

— Добре тогава.

— Добре.

Чък тръгна към вратата. Спря за миг да погледне назад. Теди кимна.

Чък отвори вратата, когато двама санитари се зададоха откъм стълбите. Чък сви зад ъгъла и изчезна, а един от санитарите се обърна към Теди: