Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Трябва да го пуснете — каза той на пазача. — Хайде. Махнете се.

Пазачът пусна краката на пациента и забързано се дръпна две стъпала назад. Теди се наведе над тялото на пациента и здраво стисна рамото му, като го притисна към стената, погледна назад през рамо към Чък, и палката се вряза между тях, проряза въздуха със съскане и свистене и счупи носа на пациента.

Теди почувства как тялото под него се отпусна и Чък възкликна:

— Иисусе Христе!

Пазачът замахна отново и Теди се обърна към тялото на пациента и възпря с лакът ръката на пазача.

Вгледа се в окървавеното лице на пациента:

— Хей! Хей! Той е в безсъзнание. Хей!

Пазачът обаче усещаше мириса на собствената си кръв. Той наклони палката.

Чък каза:

— Погледни ме! Погледни ме!

Очите на пазача рязко отскочиха към лицето на Чък.

— Отдръпни се, по дяволите. Чуваш ли ме? Не се доближавай . Този пациент е укротен. — Чък пусна китката на пациента и ръката му падна на гърдите. Чък седна и се облегна на стената, без да откъсва поглед от пазача. — Чуваш ли ме? — каза меко той.

Пазачът сведе поглед и свали палката. Докосна раната на скулата си с ризата, и погледна кръвта върху плата.

— Той ми разкъса лицето.

Теди се наведе към него и погледна раната. Беше виждал много по-лоши неща: хлапето нямаше да умре от тази рана, или нещо подобно. Но беше грозно. Никой лекар нямаше да успее да я зашие чисто.

— Ще се оправиш — каза той. — Само няколко шева.

Над себе си чуха трясъка от падането на няколко тела и някакви мебели.

— С метеж ли си имате работа? — каза Чък.

Пазачът изпусна с шумно пухтене въздуха от устата си, преди цветът да се върне на лицето му.

— Почти.

— Откачалките превземат лудницата? — каза бодро Чък. Хлапакът погледна внимателно Теди, после премести поглед към Чък.

— Не още.

Чък измъкна от джоба си кърпичка и я подаде на хлапето.

Хлапето кимна в знак на благодарност и притисна кърпичката към лицето си.

Чък отново вдигна китката на пациента, и Теди го загледа как проверява за пулс. Чък пусна китката и повдигна назад един от клепачите на мъжа. Погледна Теди:

— Ще оживее.

— Да го качим горе — каза Теди.

Преметнаха ръцете на пациента около раменете си и последваха пазача нагоре по стълбите. Не тежеше много, но стълбището беше дълго, а върховете на стъпалата му непрекъснато се закачаха отстрани за телата на носещите го. Когато стигнаха най-горе, пазачът се обърна, и сега изглеждаше по-възрастен, може би малко по-интелигентен.

— Вие сте шерифите — каза той.

— Кои?

Той кимна:

— Вие сте. Видях ви, когато пристигнахте. — Той се усмихна леко на Чък. — Онзи белег на лицето ви, нали знаете?

Чък въздъхна.

— Какво правите тук? — попита пазачът.

— Спасяваме ти репутацията — каза Теди.

Хлапакът махна кърпичката от раната си, погледна я и отново я притисна там.

— Знаете ли кой е този тип, дето го държите там? — каза той. — Пол Вингис. Западна Вирджиния. Убил жената и двете дъщери на брат си, докато братът служел в Корея. Държал ги в едно мазе, знаете, и си правел удоволствието, докато те се разлагали.

Теди устоя на порива да се отдръпне изпод ръката на Вингис и да го остави да падне отново надолу по стълбите.

— Истината е — каза хлапето и си прочисти гърлото. — Истината е, че той ме облада. — Той ги погледна в очите и неговите бяха зачервени.

— Как ти е името?

— Бейкър. Фред Бейкър.

Теди се ръкува с него.

— Виждаш ли, Фред? Хей, радваме се, че можахме да помогнем.

Хлапето сведе поглед към обувките си, към кървавите петна там.

— Отново: какво правите тук?

— Оглеждаме наоколо — каза Теди. — Само няколко минути и изчезваме.

Хлапакът се позамисли върху чутото, и Теди почувства как предишните две години от живота му — загубата на Долорес, съсредоточаването му в издирването на Ледис, откриването на това място, моментът, в който се натъкна на Джордж Нойс и на неговите истории за експерименти с наркотици и лоботомия, влизането във връзка със сенатор Хърли, изчакването на подходящия момент за прекосяването на границата, както бяха чакали да прекосят Ламанша, за да влязат в Нормандия — изходът от всичко това висеше на косъм, всичко зависеше от паузата на това хлапе.

— Знаете ли — каза хлапакът — работил съм на няколко сурови места. Затвори, единият — с максимална степен на сигурност, друго от местата беше пак болница за душевноболни престъпници… — Той погледна към вратата и очите му се разшириха, като при прозявка, само че устата му не се отвори. — Да. Работил съм на няколко места. Но това място? — Той отправи към всеки от тях продължителен, спокоен поглед. — Тук са си написали собствен наръчник с правила.