Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Видя ли Голямата бяла надежда да минава оттук?

Теди погледна назад през арката и видя пациента да танцува на място на петите си, като размахваше юмруци във въздуха в различни комбинации.

Теди посочи и тримата тръгнаха едновременно.

— Боксьор ли е бил?

Мъжът от лявата му страна, висок, възрастен чернокож тип, каза:

— О, от плажа ли идвате? Ваканционните отделения. Ъ-хъ. Ами, да, този тук, Уили, си мисли, че тренира за мач с Джо Луис на Медисън Скуеър. Работата е там, че не е чак толкова лош.

Приближаваха се към онзи тип, и Теди видя как юмруците му раздробяват въздуха.

— Ще трябват повече хора от нас тримата.

По-възрастният санитар се подсмихна:

— Няма да е нужен дори един. Аз съм му мениджър. Не знаехте ли? — Той се провикна: — Ей, Уили. Трябва да ти направим масаж, мой човек. До мача остава по-малко от час.

— Не ща никакъв масаж. — Уили започна да удря въздуха с бързи пронизващи движения.

— Не мога да позволя златната ми кокошка да се препарира — каза санитарят. — Чуваш ли?

— Препарирах се само онзи път, като се бих с Джърси Джо.

— И виж какво стана тогава.

Ръцете на Уили рязко се отпуснаха отстрани до тялото:

— Имаш право.

— Тренировъчната зала, ей там. — Санитарят отривисто махна с ръка наляво.

— Само не ме пипай. Не обичам да ме пипат преди мач. Знаеш това.

— О, знам, убиец. — Той отвори вратата на килията. — Хайде, влизай.

Уили тръгна към килията.

— Наистина се чуват, нали знаеш? Тълпата.

— Единична стая, мой човек. Единична стая.

Теди и другият санитар продължиха да вървят. Санитарят подаде лявата си ръка:

— Аз съм Ал.

Теди разтърси ръката му.

— Ал, аз съм Теди. Приятно ми е да се запознаем.

— Какво търсехте всички навън, Теди?

Теди погледна дъждобрана си:

— Група за работа по покрива. Видях обаче един пациент на стълбите, и го прогоних тук вътре. Помислих си, че може да ви дойде добре още един помощник.

Топка изпражнения уцели пода до краката на Теди и някой се изкиска от мрака на една килия и Теди продължи да гледа право напред и не забави крачка.

Ал каза:

— Трябва да стоиш възможно най-близо до средата. Дори така, могат да те ударят с почти всичко. Поне веднъж на седмица. Виждаш ли твоя човек?

Теди поклати глава:

— Не, аз…

— Оуу, мамка му — каза Ал.

— Какво?

— Аз виждам моя.

Идваше право към тях, мокър до кости, и Теди видя как пазачите пуснаха маркуча и хукнаха да го преследват. Дребен тип с червена коса, с лице като рояк пчели, покрито с черни точки, зачервени очи, които си пасваха с косата му. Спря точно в последната секунда, намирайки пролука точно когато видя как Ал премята ръце над главата му, и дребосъкът се смъкна на колене, претърколи се и после с усилие се изправи.

Ал хукна след него, а после пазачите се втурнаха покрай Теди, вдигнали палките над главите си, толкова мокри, колкото и мъжът, когото преследваха.

Теди беше понечил да се включи в преследването, воден ако не от друго, поне от инстинкта си, когато чу шепота:

— Ледис.

Застана в средата на стаята, като чакаше да го чуе отново. Нищо. Всеобщият шум от стенания, спрян за миг от преследването на червенокосия дребосък, започна да се надига отново, започвайки като жужене сред откъслечното изтракване на подлоги. Теди отново си спомни за жълтите хапчета. Ако Коули подозираше, наистина подозираше, че той и Чък са…

— Лъд. Дис.

Обърна се и застана с лице към трите килии от дясната му страна. Всичките бяха тъмни. Теди зачака, знаейки, че говорещият го вижда, питайки се дали може да е самият Ледис.

— Предполагаше се, че трябва да ме спасиш.

Идваше или от килията в центъра, или от онази вляво от нея. Не беше гласът на Ледис. Определено не. Но беше глас, който въпреки това му се струваше познат.

Теди се приближи до решетката в средата. Затършува в джоба си. Намери кутия кибритени клечки и я извади. Драсна клечката, тя припламна и той видя малка мивка и мъж с хлътнали ребра, коленичил на леглото, който пишеше по стената. Погледна назад през рамо към Теди. Не беше Ледис. Не беше никой, когото познаваше.

— Имате ли нещо против? Предпочитам да работя на тъмно. Безкрайно ви благодаря.

Теди се отдръпна от решетките, като се обърна наляво и забеляза, че цялата лява стена на килията на мъжа беше покрита с надписи до последния сантиметър — хиляди сбити, прецизни редове, с толкова дребно изписани думи, че не се четяха, освен ако не притиснеш очи към стената.

Той прекоси до другата килия, клечката изгасна и гласът, сега вече близо, каза: