Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Не можеш едновременно да убиеш Ледис и да разкриеш истината. Трябва да направиш избор. Разбираш това, нали?

— Къде е той?

— Кажи ми, че разбираш.

— Разбирам. Къде е той?

— Трябва да избереш.

— Няма да убия никого. Джордж? Няма.

И докато гледаше към Нойс през решетките, той почувства, че това е вярно. Ако това беше нужно, за да върне тази клета развалина, тази ужасна жертва, у дома, тогава Теди щеше да погребе отмъщението. Не да го унищожава. Да го запази за друг път. И да се надява, че Долорес ще разбере.

— Няма да убия никого — повтори той.

— Лъжец.

— Не.

— Тя е мъртва. Пусни я да си отиде.

Той притисна усмихнатото си, разплакано лице между решетките и задържа върху Теди погледа на меките си подути очи.

Теди я почувства в себе си, притисната в основата на гърлото му. Можеше да я види как седи в ранната юлска мараня, в тъмнооранжевата светлина, в която се облива един голям град в летните нощи точно след залез-слънце, вдигайки поглед, когато той спираше колата до бордюра и децата се върнеха към играта си на бейзбол насред улицата, а прането се развяваше и плющеше над главите им, и тя го гледаше как се приближава, подпряла брадичка върху опакото на ръката си и вдигнала цигарата до ухото си, и той поне веднъж й беше донесъл цветя, а тя беше толкова просто и ясно неговата любима, неговото момиче, което го наблюдаваше как се приближава, сякаш запечатваше в паметта си него и походката му и тези цветя и този момент, и на него му се искаше да я попита какъв звук издава едно сърце, когато се разтапя от удоволствие, когато дори само видът на някого те изпълва така, както храната, кръвта и въздухът никога не могат, когато имаш чувството, че си роден само заради един-единствен момент, и, по някаква причина, този момент е именно сега.

Пусни я да си отиде, беше казал Нойс.

— Не мога — каза Теди, и думите излязоха накъсани и твърде високо изречени, и той почувства как в средата на гърдите му се надигат писъци.

Нойс се облегна толкова назад, колкото можеше, без да изпуска решетките, и наклони глава, така че ухото му опираше на рамото му.

— Тогава никога няма да си тръгнеш от този остров.

Теди не каза нищо.

А Нойс въздъхна, сякаш онова, което се готвеше да каже, го отегчаваше толкова много, че можеше да заспи както си стоеше.

— Преместиха го от отделение В. Ако не е в отделение А, може да е само на едно място.

Изчака, докато Теди схване.

— Фарът — каза Теди.

Нойс кимна и последната клечка угасна.

В продължение на цяла минута Теди стоеше там, загледан в тъмнината, а после чу отново изскърцването на пружините, докато Нойс лягаше.

Обърна се да си върви.

— Хей.

Той спря, с гръб към решетките, и зачака.

— Бог да ти е на помощ.

Когато се обърна да тръгне обратно през килийния блок, откри Ал да го чака. Стоеше в средата на гранитния коридор и фиксираше Теди с ленив поглед, и Теди каза:

— Хвана ли твоя човек?

Ал закрачи редом с него:

— И още как. Хитро копеле, но тук има предел, до който можеш да стигнеш…

Тръгнаха нагоре по килийния блок, като се придържаха към центъра, и Теди чу как Нойс го пита дали някога е бил сам тук. Откога ли го наблюдаваше Ал? — запита се. Прехвърли отново през мислите си трите дни, прекарани тук, и се опита да открие дори само един случай, в който да е бил напълно сам. Дори когато ходеше до тоалетната, използваше помещенията за персонала: винаги някой беше в съседната кабинка или чакаше точно пред вратата.

Но не, той и Чък бяха излизали сами от острова няколко пъти…

Той и Чък.

Какво точно знаеше за Чък? За миг си представи лицето му, видя го на ферибота, загледан нататък към океана…

Страхотен тип, от онези, които харесваш на мига, умееше да се държи с хората с естествена лекота, беше от хората, до които ти се иска да си близо. От Сиатъл. Наскоро прехвърлен. Адски добър играч на покер. Мразеше баща си — единственото, което сякаш не съответстваше на останалата част от него. Имаше и още нещо неуместно, нещо, заровено в дъното на ума на Теди, нещо… Какво беше?

Тромаво. Но не, в Чък нямаше нищо тромаво. Той беше въплъщение на безупречността. Лъскав като нова монета — трябваше да използва израз, който баща му беше обичал. Не, в този човек нямаше нищо ни най-малко тромав и неловко. Но наистина ли нямаше? Нима не беше имало кратък момент във времето, когато движенията на Чък бяха тромави? Да. Теди беше сигурен, че този момент се е случил. Но не можеше да си спомни подробностите. Не точно сега. Не тук.